Coups de pilon на Давид Диоп, или Словото, превърнато в плът и гняв
Преведено от френски
Творчеството на Давид Диоп (1927-1960)1Отхвърлени форми:
Давид Мандеси Диоп.
Давид Леон Мандеси Диоп.
Давид Диоп Мендеси.
Давид Мамбеси Диоп.
Да не се бърка с:
Давид Диоп (1966-…), писател и университетски преподавател, лауреат на наградата Гонкур на лицеистите през 2018 г. за романа си Frère d’âme (Братска душа)., толкова кратко, колкото и ослепително, остава едно от най-поразителните свидетелства за поезията на войнствената негритюд. Неговата единствена стихосбирка, Coups de pilon (Удари с чукало) (1956), отеква с непокътната сила, разтърсвайки съвестите и възпявайки непоколебимата надежда на една изправена Африка. Роден в Бордо от сенегалски баща и камерунска майка, Диоп преживява Африка не толкова чрез опита на продължителен престой, колкото чрез съня и наследството, което по никакъв начин не намалява силата на едно слово, което успява да стане ехо на страданията и бунтовете на цял континент.
Поезия на бунта
Поезията на Диоп е преди всичко вик. Вик на отказ пред колониалната несправедливост, вик на болка пред унижението на неговия народ. В директен стил, лишен от всякакви излишни украшения, поетът налага своите истини като толкова „удари с чукало“, предназначени, според собствените му думи, да „спукат тъпанчетата на онези, които не искат да чуят, и да плющят като удари с камшик върху егоизмите и конформизмите на установения ред“. Всяко стихотворение е обвинителен акт, съставящ кървавия баланс на опекунската ера. Така в „Лешоядите“ той разобличава лицемерието на цивилизаторската мисия:
„В онова време
С удари на цивилизаторска паст
С удари на светена вода върху опитомените чела
Лешоядите строяха в сянката на своите нокти
Кървавия паметник на опекунската ера.“Диоп, Давид, Coups de pilon (Удари с чукало), Париж: Présence africaine, 1973.
Насилието е навсякъде – не само в тематиката, но и в самия ритъм на фразата, трезва и остра като острие. Прочутото и лаконично стихотворение „Времето на мъченичеството“ е най-трогателната илюстрация, истинска литания на лишаването от собственост и колониалното престъпление: „Белият уби баща ми / Защото баща ми беше горд / Белият изнасили майка ми / Защото майка ми беше красива“. Тези стихове без прикрития, придаващи на текста неговата пробивна сила, са могли да объркат някои критици. Сана Камара вижда в тях например „простота на стила, която граничи с бедност, дори ако поетът се опитва да ни плени с иронията на събитията“. И все пак, именно в тази икономия на средствата, в този отказ от изкуственост, бруталността на изказа достига своя връх.
Африка в сърцето на словото
Ако бунтът е двигателят на неговото писане, Африка е неговата душа. Тя е тази идеализирана родна земя, съзряна през призмата на носталгията и съня. Началното обръщение на стихотворението „Африка“ – „Африка, моя Африка“ – е декларация за принадлежност и произход. Тази Африка, той признава, че „никога не е познавал“, но погледът му е „пълен с твоята кръв“. Тя е ту любящата и оскърбена майка, ту танцьорката с тяло от „черен пипер“, ту любимата жена, Рама Кам, чиято чувствена красота е възхвала на цялата раса.
Именно в тази мечтана Африка поетът черпи силата на надеждата. На отчаянието, което му вдъхва „гърбът, който се прегъва / И ляга под тежестта на смирението“, отговаря един глас, пророчески:
„Пламенни сине, това здраво и младо дърво
Това дърво там
Великолепно самотно сред бели и повехнали цветя
Това е Африка, твоята Африка, която отново никне
Която никне търпеливо, упорито
И чиито плодове постепенно придобиват
Горчивия вкус на свободата.“Диоп, Давид, Coups de pilon (Удари с чукало), Париж: Présence africaine, 1973.
Войнстващ хуманизъм
Да сведем творчеството на Диоп до „антирасистки расизъм“2Сартр, Жан-Пол, „Orphée noir“ (Черният Орфей), предговор към l’Anthologie de la nouvelle poésie nègre et malgache de langue française (Антология на новата негърска и малгашка поезия на френски език) на Л. С. Сенгор, Париж: Presses universitaires de France, 1948., използвайки формулата на Сартр, би означавало да не разпознаем неговия универсален обхват. Ако осъждането на потисничеството на чернокожия е отправна точка, борбата на Диоп обгръща всички прокълнати на земята. Неговата поезия е зов, който се издига „от Африка до Америките“, и солидарността му се простира до „докера от Суец и кулито от Ханой“, до „виетнамеца, паднал в оризището“ и „каторжника от Конго, брат на линчувания от Атланта“.
Това братство в страданието и борбата е белегът на дълбок хуманизъм. Поетът не се задоволява само да проклина, той призовава към колективно действие, към единодушен отказ, въплътен в финалната заповед на „Предизвикателство към силата“: „Изправи се и извикай: НЕ!“. Защото в крайна сметка, отвъд насилието на словото, песента на Давид Диоп е „водена единствено от любовта“, любовта към една свободна Африка в лоното на помирено човечество.
Творчеството на Давид Диоп, покосено в разцвета си от трагична смърт, която ни лиши от бъдещите му ръкописи, запазва горяща актуалност. Леополд Седар Сенгор, неговият бивш учител, се надяваше, че с възрастта поетът ще се „очовечи“. Можем да твърдим, че този хуманизъм вече беше в сърцето на неговия бунт. Coups de pilon (Удари с чукало) остава основен текст, класическо произведение на африканската поезия, напътствие за всички младежи, жадни за справедливост и свобода.
„Това вече е много за едно все пак доста ограничено произведение, за първо и — уви — последно творение. Но има текстове, които отиват до дъното на нещата и говорят на цялото същество. Лирична, сантиментална, израз на лично изискване и гняв, тази поезия „хвърлена сериозно в атака срещу химерите“ […] е от онези, които вечно, за да перифразираме Сезер, ще предизвикват „слугите на реда“ [тоест агентите на репресията], от онези, които […] винаги упорито ще напомнят, че „делото на човека едва започва“, че щастието винаги трябва да се завоюва, по-красиво и по-силно.“
Société africaine de culture (ред.), David Diop, 1927-1960 : témoignages, études (Давид Диоп, 1927-1960: свидетелства, изследвания), Париж: Présence africaine, 1983.