български (bulgare)

Mappemonde mettant en évidence la Roumanie et l’Italie.

Тъжните и Понтийските, или Рим на брега на Черно море

Пре­ве­дено от френ­ски

Имало едно вре­ме, по вре­мето на ца­ру­ва­нето на Ав­густ, един чо­век, който мо­жел да се смята за об­ла­го­де­тел­с­т­ван: Publius Ovidius Naso, на­ри­чан Ови­дий. Мо­де­рен поет във ве­ли­кия век на ла­тин­с­ката по­е­зия, lusor amorum (пе­вец на лю­бов­та), не­го­вото за­кач­ливо перо беше по­ко­рило Рим и ле­ко­тата му да пише сти­хове гра­ни­чеше с чу­до: „опит­вах се да пиша в про­за, но ду­мите ид­ваха тол­кова точно в раз­мер, че то­ва, ко­ето пи­шех, бяха сти­хове“. Бо­гат­с­тво, про­из­ход, прос­ла­вени при­я­те­ли, къща до Ка­пи­то­лия, нищо не лип­с­ваше на този рим­ски кон­ник, който се рад­ваше на по-си­гу­рен и удо­бен жи­вот от вся­ко­га.

И все пак, една сут­рин от 8 го­дина от на­шата ера, ко­гато Рим се съ­бу­ди, зло­веща но­вина оби­коли ули­ци­те: лю­би­мото дете на му­зи­те, то­гава пет­де­сет­го­ди­шен, то­ку-що беше за­ми­нало под им­пе­ра­тор­ски ес­корт. Не за златно уе­ди­не­ние на ня­кой благ бряг, а за relegatio (до­ма­шен арест)1Relegatio (до­ма­шен арес­т), ма­кар и да при­ли­чаше на exilium (из­г­на­ни­е), се раз­ли­ча­ваше от него юри­ди­чес­ки: не во­деше нито до за­губа на граж­дан­с­т­во, нито до кон­фис­ка­ция на иму­щес­т­во. Ови­дий, на ко­гото беше да­дена ми­лост по тези два пун­к­та, вни­ма­ваше да уточ­ни, че по зло­у­пот­реба съв­ре­мен­ни­ците му го на­ри­чали из­г­на­ник: quippe relegatus, non exul, dicor in illo (не се каз­ва, че съм из­г­на­ник, а само про­го­нен). Но каква полза да се спазва раз­ли­чие, ко­ето той пра­веше само от гледна точка на чест­та? Са­мият той се ос­во­боди от не­го: a patria fugi victus et exul ego (аз по­бе­ден и бе­гъ­лец, виж­дам се из­г­на­ник от ро­ди­на­та); exul eram (бях в из­г­на­ни­е). в Томи2Днеш­ната Кон­с­танца в Ру­мъ­ния., ле­дена па­ланка в край­ната гра­ница на им­пе­ри­я­та, на не­гос­топ­ри­ем­ните бре­гове на Черно мо­ре.3Поз­д­ра­вя­вайки за пос­ле­ден път Ка­пи­то­лия, из­г­на­ни­кът про­из­несе тези сбо­гу­ва­ния, ко­ито Гьоте ще нап­рави свои в мо­мента на соб­с­т­ве­ното си за­ми­на­ване от Веч­ния град: „Ве­лики Бо­го­ве, ко­ито оби­та­вате този ве­ли­чес­т­вен храм, тол­кова бли­зък до моя дом, и ко­ито очите ми вече ни­кога няма да ви­дят; […] вие, ко­ито трябва да на­пус­на, […] ос­во­бо­дете ме, моля ви се, от ом­ра­зата на Це­зар; това е един­с­т­ве­ната ми­лост, ко­ято ви ис­кам, за­ми­на­вай­ки. Ка­жете на този бо­жес­т­вен чо­век каква грешка ме е заб­лу­дила и му дайте да знае, че мо­ята вина ни­кога не е била прес­тъп­ле­ние“.

Мистерията на опалата

Каква беше при­чи­ната за това relegatio без съд, по един­с­т­вена воля на Ав­густ, и каква при­чина имаше този принц да лиши Рим и двора си от тол­кова ве­лик по­ет, за да го зат­вори при ге­ти­те? Това е не­що, ко­ето не знаем и ни­кога няма да уз­на­ем. Ови­дий спо­ме­нава за carmen et error (по­ема и неб­ла­го­ра­зу­ми­е), мър­мо­рейки за­га­дъч­но:

„Ах! защо ви­дях то­ва, ко­ето не тряб­ваше да виж­дам? Защо очите ми ста­наха ви­нов­ни? Защо нак­рая, по­ради мо­ето неб­ла­го­ра­зу­мие, уз­нах то­ва, ко­ето ни­кога не тряб­ваше да знам?“

Ови­де. Les Élégies d’Ovide pendant son exil [t. I, Élégies des Tristes] (Е­ле­ги­ите на Ови­дий по време на из­г­на­ни­ето му [т. I, Еле­гии на Тъж­ни­те­]), прев. от ла­тин­ски от Жан Ма­рен дьо Кер­ви­лар. Па­риж: д’Ури син, 1723.

Ако Из­кус­т­вото на лю­бовта, пуб­ли­ку­вано де­се­ти­ле­тие по-ра­но, беше carmen или офи­ци­ал­ният пред­лог, ис­тин­с­ката error или грешка ос­тава за­гад­ка, за­пе­ча­тана в гроба на по­е­та:

„Прес­тъп­ле­ни­ето на Ови­дий не­съм­нено беше да е ви­дял нещо срамно в се­мейс­т­вото на Ок­та­вий […]. Уче­ните не са ре­шили дали е ви­дял Ав­густ с младо момче […]; или е ви­дял ня­кой ко­ня­рин в прег­ръд­ките на им­пе­рат­рица Ли­вия, за ко­ято този Ав­густ се беше оже­нил бре­менна от друг; или е ви­дял този им­пе­ра­тор Ав­густ зает с дъ­щеря си или внуч­ката си; или нак­рая е ви­дял този им­пе­ра­тор Ав­густ да прави нещо по-ло­шо, torva tuentibus hircis [под сви­ре­пите пог­леди на коз­ли­те].“

Вол­тер. Œuvres complètes de Voltaire, vol. 45B, […] D’Ovide, de Socrate […] (Пълни съ­чи­не­ния на Вол­тер, том 45B, […] За Ови­дий, за Сок­рат […]). Ок­с­форд: Voltaire Foundation, 2010.

Да заб­ра­вим значи хи­по­те­зи­те, тол­кова мно­гоб­рой­ни, кол­кото и стран­ни, на те­зи, ко­ито ис­кат на всяка цена да от­гат­нат дву­хи­ля­до­летна тай­на. Дос­та­тъчно е да зна­ем, че в мъ­ките на из­г­на­ни­е­то, в ри­да­ни­ята на изо­ла­ци­я­та, Ови­дий не на­мери друг ре­сурс ос­вен сво­ята по­е­зия и я из­пол­зва из­ця­ло, за да оми­лос­тиви един им­пе­ра­тор, чи­ято злоба си беше нав­ля­къл. „Бо­го­вете по­ня­кога се ос­та­вят да бъ­дат смек­чени“, каз­ваше си той. От това се ро­диха Тъжните (Tristia)4От­х­вър­лени фор­ми:
Петте книги на Тъж­ните.
Tristium libri quinque (V).
De Tristibus libri quinque (V). и Понтийските (Epistulæ ex Ponto)5От­х­вър­лени фор­ми:
Писма от Понт.
Еле­гии, на­пи­сани в про­вин­ция Понт.
Че­ти­рите книги с пис­ма, на­пи­сани в про­вин­ция Понт.
Ponticæ epistolæ.
De Ponto libri quatuor (IV)..

Хроника на една вечна зима: Драмата на Томи

Еле­ги­ите на Ови­дий по време на из­г­на­ни­ето му са днев­ни­кът на чо­век, из­гу­бен да­леч от сво­и­те, да­леч от ци­ви­ли­за­ция, на ко­ято ня­кога беше най-при­ят­ният пред­с­та­ви­тел; дълга жал­ба, ад­ре­си­рана до съп­ру­гата му, до при­я­те­лите му, ос­та­нали в Рим, и до без­ми­лос­тна власт, от ко­ято нап­разно чака ми­лост. Томи се пред­с­тавя като „зе­мя, пълна с гор­чи­вина“, ви­наги блъс­кана от вет­рове и гра­душка от вечна зи­ма, и къ­дето са­мото ви­но, „вка­ме­нено от студа“, се втвър­дява в лед, който трябва да се реже с брад­ва. По­е­тът се чув­с­тва там аб­со­лю­тен чуж­де­нец; зат­вор­ник, който оту­чава да го­вори ла­тин­ски сред вар­вар­ски думи и ужасни ви­кове на ге­ти:

„те раз­го­ва­рят по­между си на език, който им е общ; но аз, не мога да се обясня иначе ос­вен с жес­тове и зна­ци; ми­на­вам тук за вар­ва­рин, и [те­зи] нагли гети се смеят на ла­тин­с­ките ду­ми.“

Ови­де. Les Élégies d’Ovide pendant son exil [t. I, Élégies des Tristes] (Е­ле­ги­ите на Ови­дий по време на из­г­на­ни­ето му [т. I, Еле­гии на Тъж­ни­те­]), прев. от ла­тин­ски от Жан Ма­рен дьо Кер­ви­лар. Па­риж: д’Ури син, 1723.

Срещу несгодите

От­къде Ови­дий чер­пеше не­об­хо­ди­мата сме­лост да по­несе тол­кова жес­тока нес­го­да? В пи­са­не­то:

„[Ако ме] пи­тате какво правя тук, ще ви ка­жа, че се за­ни­ма­вам с про­уч­ва­ния, при­видно малко по­лез­ни, но ко­ито все пак имат сво­ята полза за мен; и дори да слу­жеха само да ме на­ка­рат да заб­равя не­щас­ти­ята си, това не би било малка пол­за: твърде щас­т­лив съм, ако, об­ра­бот­вайки тол­кова без­п­лодно по­ле, из­в­ли­чам от него поне ня­ка­къв плод.“

Ови­де. Les Élégies d’Ovide pendant son exil, t. II, Élégies pontiques (Е­ле­ги­ите на Ови­дий по време на из­г­на­ни­ето му, т. II, Пон­тийски еле­ги­и), прев. от ла­тин­ски от Жан Ма­рен дьо Кер­ви­лар. Па­риж: д’У­ри, 1726.

Впро­чем, бив­шият рим­ски денди не е из­чез­нал на­пъл­но: еле­ган­т­ност, изис­кани чер­ти, срав­не­ния по-ос­т­ро­ум­ни, от­кол­кото со­лидни упор­с­т­ват, по­ня­кога до пре­сил­ва­не. Квин­ти­лиан вече го смя­таше за по-малко заг­ри­жен за соб­с­т­ве­ните си не­щас­тия, от­кол­кото amator ingenii sui (влю­бен в соб­с­т­ве­ния си ге­ний). Спо­ред Се­нека ба­ща, Ови­дий знаел „какво имаше пре­ко­мерно в сти­хо­вете му“, но се при­ми­ря­вал с то­ва: „Каз­ва­ше, че една фи­гура по­ня­кога става много по-кра­сива от бенка“. Това пос­то­ян­с­тво да при­дава ня­каква форма на мис­лите си, ня­каква „бенка“, на френ­ски ма­ниер — „чо­век би ка­зал поч­ти, че е ро­ден сред нас“, от­бе­лязва пре­во­да­чът Жан Ма­рен дьо Кер­ви­лар — е край­ният знак на не­го­вата лич­ност, за­я­ве­ният от­каз да поз­воли от­да­ле­че­ността от сто­ли­цата да уни­щожи ар­тис­та. И след като тол­кова често е опис­вал това от­да­ле­че­ние като вид смърт, той нак­рая на­мира Рим на брега на Черно мо­ре, зак­лю­ча­вай­ки: „стра­на­та, къ­дето съд­бата ме е пос­та­ви­ла, трябва да ми служи вместо Рим. Мо­ята не­щас­тна муза се за­до­во­лява с този те­а­тър […]: та­кава е доб­рата воля на един мо­гъщ Бог.“6По-при­ми­рен, от­кол­кото ре­ши­те­лен, той не стигна до­там да на­пише на прага на вра­тата си, както ще нап­рави Юго, EXILIUM VITA EST (ИЗ­Г­НА­НИ­ЕТО Е ЖИ­ВОТ или ЖИ­ВО­ТЪТ Е ИЗ­Г­НА­НИ­Е).

  • 36 min
Mappemonde mettant en évidence le Japon.

Да кажеш неизказуемото: Хи­ро­ши­ма: летни цветя на Хара Тамики

Пре­ве­дено от френ­ски

Има съ­би­тия в ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то, ко­ито ся­каш бе­ле­жат гра­ни­цата на то­ва, ко­ето ези­кът може да из­ра­зи. Без­д­ната се от­варя и ду­ми­те, ни­щож­ни, ся­каш от­с­тъп­ват пред ужа­са. Хи­ро­шима е една от тези без­д­ни. И все пак, из­п­ра­вени пред не­из­ка­зу­е­мо­то, ня­кои са по­чув­с­т­вали им­пе­ра­тив­ния дълг да сви­де­тел­с­т­ват, не за да обяс­нят, а за да не поз­во­лят на мъл­ча­ни­ето да до­върши де­лото на раз­ру­ше­ни­е­то. В пър­вите ре­дици на тези бди­тели стои Хара Та­мики (1905-1951), оце­лял, чи­ито раз­ка­зи, съб­рани под заг­ла­ви­ето Хи­ро­ши­ма: летни цветя, пред­с­тав­ля­ват един от ос­но­во­по­ла­га­щите ак­тове на то­ва, ко­ето кри­ти­ката ще на­рече „ли­те­ра­тура на атом­ната бом­ба“ (genbaku bungaku)1„Ли­те­ра­ту­рата на атом­ната бом­ба“ обоз­на­чава про­из­ве­де­ни­я­та, ро­дени от трав­мата на 1945 г. Но­сена от оце­лели като Хара Та­мики и Оота Йо­о­ко, този жанр дълго време е бил „съ­ден като вто­рос­те­пе­нен, ло­ка­лен, до­ку­мен­та­лен“ от ли­те­ра­тур­ните сре­ди. Си­лата му се със­тои именно в опита му да из­следва „гра­ни­ците на ези­ка, не­го­вите ко­ле­ба­ния, липси“ пред ужаса и ед­нов­ре­менно с това да се стреми да ги ком­пен­си­ра, както под­чер­тава Кат­рин Пен­ге.
От­х­вър­лени фор­ми:
Ли­те­ра­тура на ато­ма.
Gembaku bungaku.. Три­ло­гия на „един свят, който не спира да гори“2Forest, Philippe, „Quelques fleurs pour Hara Tamiki“ (Ня­колко цветя за Хара Та­ми­ки), цит. съч., про­из­ве­де­ни­ето — със­та­вено от Пре­лю­дия към уни­що­же­ни­ето (Kaimetsu no jokyoku), Летни цветя (Natsu no hana) и Руини (Haikyo kara) — раз­казва в три вре­мена за пре­ди, по време и след.

Писане на експлозията

Спо­ред Гала Ма­рия Фо­лако сти­лът на Хара не е този на ов­ла­дя­ното пи­са­не: това е „спус­кане в крех­ката пси­хика на един от­чаян чо­век“, из­п­ра­вен пред ужасно обе­зоб­ра­зе­ни, почти не­раз­поз­на­ва­еми пей­за­жи, къ­дето му се струва не­въз­можно да от­к­рие сле­дите от жи­вота си та­къв, ка­къвто е бил само ня­колко мига по-ра­но. Не­го­вото раз­къ­сано пи­са­не, ко­ето по­тапя чи­та­теля в тре­вога и обър­к­ва­не, има за де­кор са­мата Хи­ро­шима в пар­ца­ли, „из­чез­нала без следа — ос­вен един вид пло­сък пласт от от­лом­ки, пе­пел, из­к­ри­ве­ни, про­би­ти, ра­зя­дени неща“, ако из­пол­з­ваме ду­мите на Ро­бер Ги­йен, пър­вият фран­цу­зин на мяс­то­то. Върху това платно на опус­то­ше­ни­ето Хара про­жек­тира ту от­къси от пре­къс­нати съ­щес­т­ву­ва­ния, ту фраг­менти от спо­ме­ни, за­пъл­ващи праз­ни­ните на една раз­къ­сана ре­ал­ност.

Тази де­кон­с­т­рук­ция дос­тига своя апо­гей в по­е­тич­ните вмък­ва­ния, къ­дето Хара при­бягва до осо­бена форма на япон­с­кия език — ка­та­ка­на, обик­но­вено за­па­зена за чужди думи —, ся­каш оби­чай­ният език е ста­нал нес­по­со­бен:

„Ис­к­рящи от­ломки
/ прос­ти­рат се в об­ши­рен пей­заж
Светла пе­пел
Кои са тези из­го­рени тела с ого­лена плът?
Стра­нен ри­тъм на мър­тви чо­вешки тела
Съ­щес­т­вува ли всичко то­ва?
Можа ли всичко това да съ­щес­т­ву­ва?
Един миг и ос­тава ожу­лен свят“

Hara, Tamiki, Hiroshima : fleurs d’été : récits (Хи­ро­ши­ма: летни цве­тя: раз­ка­зи), прев. от япон­ски Brigitte Allioux, Karine Chesneau и Rose-Marie Makino-Fayolle, Arles: Actes Sud, по­ре­дица „Babel“, 2007.

До­като Ха­ра, вътре в пещ­та, из­жи­вя­ваше това дан­тов­ско зре­ли­ще, сма­я­ните ин­те­лек­ту­алци в дру­гия край на света се опит­ваха да ос­мис­лят съ­би­ти­е­то. На 8 ав­густ 1945 г. Ал­бер Камю пише в Combat: „ме­ха­нич­ната ци­ви­ли­за­ция то­ку-що дос­тигна сво­ята пос­ледна сте­пен на ди­ва­чес­т­во. В по­вече или по-малко близко бъ­деще ще трябва да се из­бира между ко­лек­тив­ното са­мо­у­бийс­тво и ин­те­ли­ген­т­ното из­пол­з­ване на на­уч­ните за­во­е­ва­ния. Меж­дув­ре­менно поз­во­лено е да се мис­ли, че има из­вес­тна неп­ри­лич­ност да се праз­нува така едно от­к­ри­тие, ко­ето се пос­тавя преди всичко в ус­луга на най-ст­раш­ната ярост на раз­ру­ше­ни­е­то, на ко­ято чо­ве­кът е дал из­раз“3Ре­дак­ци­он­ната ста­тия на Камю е пуб­ли­ку­вана на първа стра­ница на вес­т­ник Combat само два дни след бом­бар­ди­ров­ката и преди тази на На­га­са­ки. Тя пред­лага точна про­ти­во­по­лож­ност на ре­ак­ци­ята на го­ляма част от пре­са­та, като Le Monde, който озаг­ла­вява съ­щия ден „На­учна ре­во­лю­ци­я“. Про­ти­во­пос­та­вяйки се на ен­ту­си­азма на епо­ха­та, Камю се ут­вър­ж­дава като един от най-бър­зите и най-про­ни­ца­тел­ните умове в мо­мента на нас­тъп­ва­нето на яд­ре­ната ера.. Хара не фи­ло­соф­с­т­ва, той по­каз­ва; и то­ва, ко­ето по­каз­ва, е именно тази „ярост на раз­ру­ше­ни­ето“, за­бита като ос­т­рие в са­мата плът на хо­ра­та.

Няколко цветя върху най-обширната гробница

Цен­т­рал­ният раз­каз, Летни цветя, се от­к­рива с ин­ти­мен тра­ур: „Из­ля­зох в града и ку­пих цве­тя, за­щото бях ре­шил да отида на гроба на жена си“. За Хара краят на света вече бе за­поч­нал го­дина по-ра­но. Той бе за­гу­бил съп­ру­гата си Са­дае — най-скъ­пия за сър­цето му чо­век — и с нея най-чис­тите нас­лади на този жи­вот. Ка­тас­т­ро­фата от 6 ав­густ 1945 г. сле­до­ва­телно не е раз­рив, въз­ник­нал от ни­що­то, а чу­до­вищ­ното усил­ване на лична дра­ма, ко­ято се смесва с та­зи, ко­лек­тив­на­та, на жер­т­вите на атом­ната бомба и па­ра­док­сално в крайна сметка става при­чина за съ­щес­т­ву­ва­не, не­от­лож­ност да се ка­же. „„Трябва да ос­тавя всичко това за­пи­са­но“, ка­зах си на себе си“, да­вайки си ку­раж да жи­вее още ня­колко го­ди­ни. Не­го­вото пи­сане вече не е само ри­да­ние сред ру­и­ни­те; то се прев­ръща в ме­мо­риал на Хи­ро­ши­ма, ня­колко цве­тя, по­ло­жени за веч­ността върху най-об­шир­ната гроб­ни­ца; в акт на съп­ро­тива също срещу мъл­ча­ни­я­та, били те на­ло­жени от цен­зу­рата на аме­ри­кан­с­ките оку­па­ци­онни сили4След ка­пи­ту­ла­ци­ята от 1945 г. аме­ри­кан­с­ките оку­па­ци­онни власти въ­веж­дат Press Code, който заб­ра­нява в про­дъл­же­ние на ня­колко го­дини раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на твърде су­рова ин­фор­ма­ция и сви­де­тел­с­тва за ефек­тите от бом­бар­ди­ров­ки­те, за­ба­вяйки така пуб­ли­ку­ва­нето на много про­из­ве­де­ния, вклю­чи­телно тези на Ха­ра. „Да стра­даш в мъл­ча­ние, сле­до­ва­телно“, обоб­щава пси­хо­лож­ката Найла Ши­диак в кни­гата си L’Écriture qui guérit (Пи­са­не­то, ко­ето ле­ку­ва), ко­ято пос­ве­щава цяла глава на Ха­ра., или ро­дени от дис­к­ри­ми­на­ци­ята срещу „а­то­ми­зи­ра­ни­те“ (hibakusha), чи­ито бе­лези по­раж­даха страх и от­х­вър­ля­не.

Мълчание на мъртвите, мълчание на Бога

Но тази ми­сия, ко­ято го под­дър­жаше жив, в крайна сметка го смаз­ва. През 1951 г. той под­писва про­щална бе­леж­ка, прес­лед­ван от приз­рака на нова Хи­ро­шима с на­ча­лото на Ко­рейс­ката вой­на: „Време е сега да из­чезна в не­ви­ди­мо­то, във веч­ността от­въд“. Малко след това се хвърля под влак. Пос­лед­ният му жест, както ще на­пише но­бе­ло­вият ла­у­реат Оое Кен­за­бу­ро, е пос­ле­ден вик на про­тест „срещу сля­пата глу­пост на чо­веш­кия род“.

Ко­гато гла­со­вете на сви­де­те­лите зам­лък­ват, па­метта се под­с­ло­нява в пред­ме­ти­те, ко­ито прес­тъп­ле­ни­ето е ос­та­вило след себе си. Де­се­ти­ле­тия по-късно именно с тази ма­те­ри­ална па­мет се сблъс­ква све­ще­ни­кът Ми­шел Куоа при по­се­ще­ни­ето си в му­зея на атом­ната бом­ба. Той е по­ра­зен от глед­ката на „ча­сов­ни­ци, ма­ха­ла, бу­дил­ници“, чи­ито стрелки са за­ви­наги зам­ръз­нали на 8:15: „Вре­мето е спряло“. Този по­ра­зи­те­лен об­раз е може би най-точ­ната ме­та­фора за уси­ли­ето на Хара да крис­та­ли­зира съд­бов­ния миг. Съ­щият този об­раз ще вдъх­нови на Куоа ла­пи­дарна по­ема в съ­вър­шен ре­зо­нанс с Хи­ро­ши­ма: летни цветя:

„Пре­къс­нат, за­ли­чен на­род
/ прах
/ сянка
/ нощ
/ нищо
Мъл­ча­ние на мър­т­вите
Мъл­ча­ние на Бога

Защо мъл­чи­те, мър­т­ви? Ис­кам да чуя гласа ви!
Викайте!
Крещете!
Ка­жете ни, че е нес­п­ра­вед­ли­во!
Ка­жете ни, че сме лу­ди! […]
НОЩ Е НАД ХИ­РО­ШИМА“

Quoist, Michel, À cœur ouvert (С от­во­рено сър­це), Paris: Les Éditions ouvrières, 1981.

  • 8 min
Mappemonde mettant en évidence le Japon.

Зората на средновековна Япония в нейните епоси

Пре­ве­дено от френ­ски

Мир­ният пе­риод Хе­йан (794-1185) за­върши в по­жар. След битки с рядка жес­то­кост, два съ­пер­ни­чески до­ма, Тайра и Ми­на­мо­то, из­мес­тиха един след друг прид­вор­ната арис­ток­ра­ция, ко­ято не раз­по­ла­гаше нито с дос­та­тъчна ар­мия, нито с по­ли­ция, и пре­диз­ви­каха нас­тъп­ва­нето на фе­о­дал­ния ре­жим. Така за­почва япон­с­кото Сред­но­ве­ко­вие. Този пе­риод на сът­ре­се­ния бе та­къв, че „трябва да се рови в гер­ман­с­кото Сред­но­ве­ко­вие, за да се на­мери по­добна бър­ко­тия“. На из­тън­че­ността на жен­с­ката ли­те­ра­тура от Хе­йан пос­лед­ваха от­то­гава мъ­жес­т­вени раз­ка­зи, пълни с „убийства“, „хитрости“, „чу­десни бойни под­визи“ и „дълго под­гот­вяни от­мъ­ще­ния“ – „из­точ­ник на сму­ще­ние и тре­вога за ис­то­ри­ците“.

С броеница в ръката и меч на кръста

От тази су­ма­тоха се ро­диха „во­ен­ните ска­за­ния“ (gunki monogatari), ко­ито се на­ми­рат на кръс­то­пътя между ис­то­ри­чес­ката хро­ни­ка, на­ци­о­нал­ния епос и дъл­бо­ката бу­дис­тка ме­ди­та­ция. Тях­ната фун­к­ция беше впро­чем не тол­кова ли­те­ра­тур­на, в сми­съ­ла, в който ние го раз­би­ра­ме, кол­кото па­мет и ду­хов­на: ста­ваше дума преди всичко „да се ус­по­коят […] ду­шите на во­и­ни­те, за­ги­нали в бо­е­вете“ и за оце­ле­лите „да се търси сми­съл в ха­о­тич­ните съ­би­тия, ко­ито сло­жиха край на ста­рия ред“. Тази фун­к­ция се па­даше на „мо­на­сите с бива“ (biwa hōshi или biwa bōzu), аеди обик­но­вено сле­пи. По­добни на на­шите тру­ба­дури от ми­на­ло­то, те оби­ка­ляха стра­на­та, дек­ла­ми­райки с пев­лив глас ве­ли­ките дела на ми­на­ло­то. Об­ле­чени в мо­на­шеска ро­ба, без съм­не­ние за да се пос­та­вят под зак­ри­лата на хра­мо­вете и ма­нас­ти­ри­те, те се съп­ро­вож­даха със сво­ята че­ти­рис­т­рунна лют­ня, бива1„Ро­ден в цар­с­т­вото Пер­сия и гра­нич­ните му ре­ги­о­ни, бива се раз­п­рос­т­ра­нява в Из­точна Азия по про­те­же­ни­ето на Пътя на коп­ри­на­та. Усъ­вър­шен­с­т­ван в Ки­тай, той прис­тига в япон­с­кия ар­хи­пе­лаг към 8-и век“. Hyōdō, Hiromi, „Les moines joueurs de biwa (biwa hōshi) et Le Dit des Heike“ (Мо­на­сите сви­рачи на бива (biwa hōshi) и Ска­за­ни­ето за Хейке) в Brisset, Claire-Akiko, Brotons, Arnaud и Struve, Daniel (ред­.), op. cit., чи­ито акорди под­чер­та­ваха ме­лан­хо­ли­ята на раз­ка­за.

В сър­цето на ре­пер­то­а­ра, който тези ар­тисти пре­да­ваха от учи­тел на уче­ник, една ос­новна три­ло­гия прос­ле­дява бра­то­у­бийс­т­ве­ните бор­би, ко­ито пре­о­бър­наха ар­хи­пе­лага в нова ера: Ска­за­ни­ето за Хо­ген (Hōgen monogatari)2От­х­вър­лени фор­ми:
Récit des troubles de l’ère Hogen (Раз­каз за сму­то­вете от ерата Хо­ген).
La Chronique des Hogen (Хро­ни­ката на Хо­ген).
Récit de l’ère Hōgen (Раз­каз от ерата Хо­ген).
Histoire de la guerre de l’époque Hōgen (Ис­то­рия на вой­ната от епо­хата Хо­ген).
Hōghen monogatari.
Hōghenn monogatari., Ска­за­ни­ето за Хей­джи (Heiji monogatari)3От­х­вър­лени фор­ми:
Épopée de la rébellion de Heiji (Е­по­пея на бунта на Хей­джи).
La Chronique des Heigi (Хро­ни­ката на Хей­ги).
Récit de l’ère Heiji (Раз­каз от ерата Хей­джи).
Récits de la guerre de l’ère Heiji (Раз­кази от вой­ната от ерата Хей­джи).
Heïdji monogatari.
Heizi monogatari. и най-про­чу­тото от всич­ки, Ска­за­ни­ето за Хейке (Heike monogatari)4От­х­вър­лени фор­ми:
Le Dit des Heikke (Ска­за­ни­ето за Хей­ке).
L’Aventure d’Heike (Прик­лю­че­ни­ето на Хей­ке).
Histoire des Heike (Ис­то­рия на Хей­ке).
Contes du Heike (При­казки за Хей­ке).
Contes des Heike (При­казки за Хей­ке).
La Chronique des Heiké (Хро­ни­ката на Хей­ке).
La Chronique de Heiké (Хро­ни­ката на Хей­ке).
Chroniques du clan Heike (Хро­ники на клана Хей­ке).
La Geste de la maison des Héï (Пе­сента за дома на Хей).
Geste de la famille des Hei (Пе­сен за се­мейс­т­вото Хей).
Histoire de la famille des Hei (Ис­то­рия на се­мейс­т­вото Хей).
Histoire de la famille Heiké (Ис­то­рия на се­мейс­т­вото Хей­ке).
Histoire de la maison des Taira (Ис­то­рия на дома на Тай­ра).
Histoire de la famille des Taïra (Ис­то­рия на се­мейс­т­вото Тай­ра).
Récit de l’histoire des Taira (Раз­каз за ис­то­ри­ята на Тай­ра).
Roman des Taira (Ро­ман за Тай­ра).
La Geste des Taïra (Пе­сента за Тай­ра).
Feike no monogatari.. Пър­вите две, ма­кар да мо­гат да из­г­леж­дат про­за­ич­ни, опис­вайки как Тайра и Ми­на­мото пос­те­пенно се вмък­ват във во­ен­ната власт, до­като при­до­бият ре­ша­ващо вли­я­ние върху де­лата на дво­ра, все пак под­гот­вят пред­с­то­я­щата драма и вече съ­дър­жат тази „чув­с­т­ви­тел­ност към ефи­мер­но­то“ (mono no aware), ко­ято ще на­мери в Ска­за­ни­ето за Хейке своя най-съ­вър­шен из­раз:

„Све­тът, в който жи­веем
Няма по­вече съ­щес­т­ву­ване
От лу­нен лъч
Който се от­ра­зява във во­дата
Чер­пена в ше­пата на ръ­ка­та.“

Le Dit de Hōgen ; Le Dit de Heiji (Ска­за­ни­ето за Хо­ген; Ска­за­ни­ето за Хей­джи), прев. от япон­ски от Рене Си­е­фер, Па­риж: Publications orientalistes de France, 1976; пре­изд. Лаг­рас: Verdier, кол. „Verdier poche“, 2007.

Непостоянството като съдба

Мо­ну­мен­тално про­из­ве­де­ние, ис­тин­ска Енеида на вът­реш­ните борби и ожес­то­че­ните вой­ни, ко­ито раз­къ­саха двата до­ма, кул­ми­ни­райки с бит­ката при Дан-но-ура (25 ап­рил 1185), Ска­за­ни­ето за Хейке все пак се от­к­ло­нява ра­ди­кално от за­пад­ната тра­ди­ция. Вместо да за­почне по на­чина на Вер­ги­лий с arma virumque (о­ръ­жи­ята и мъ­жа), япон­с­ката хро­ника на­помня от пър­вия си ред „не­пос­то­ян­с­т­вото на всички неща“: „Гор­де­ли­вият на­ис­тина не трае, точно като съня на една про­летна нощ“. Пер­со­на­жи­те, ве­лики или скром­ни, всички са от­не­сени от съ­щия ви­хър, илюс­т­ри­райки до на­си­та, че спо­ред фор­му­лата на Бо­сюе:

„Ще дойде вре­ме­то, ко­гато този чо­век, който ви се стру­ваше тол­кова ве­лик, вече няма да го има, ко­гато ще бъде като де­те­то, ко­ето още не е ро­де­но, ко­гато няма да бъде ни­що. […] Дой­дох само за да по­пълня брой­ка­та, а и без мен мо­жеха да ми­нат; […] ко­гато гле­дам от­б­ли­зо, струва ми се, че е сън да се виж­дам тук и че всич­ко, ко­ето виж­дам, са само су­етни по­до­бия: Præterit enim figura hujus mundi (За­щото пре­ми­нава този свят, та­къв ка­къвто го виж­да­ме)51 Кор 7,31 (La Bible : traduction officielle liturgique (Биб­ли­я­та: офи­ци­а­лен ли­тур­ги­чен пре­вод­)).“.

Bossuet, Jacques Bénigne, Œuvres complètes (Пълни съ­чи­не­ни­я), т. IV, Па­риж: Lefèvre; Firmin Didot frères, 1836.

Така Ска­за­ни­ето за Хейке при­лича на неп­ре­къс­ната про­по­вед, къ­дето всички прев­рат­ности в жи­вота на ге­ро­ите слу­жат да илюс­т­ри­рат този за­кон на не­пос­то­ян­с­т­вото (mujō) и су­ет­ността на чо­веш­ката сла­ва. Слу­чаят с Тайра но Та­да­нори (1144-1184) е в това от­но­ше­ние по­ка­за­те­лен. Из­не­на­дан от вра­га, той над­вива про­тив­ника си, но ня­ка­къв слу­чаен слуга на пос­лед­ния се на­месва и му от­сича дяс­ната ръка до ла­къ­тя. Зна­ей­ки, че краят му е до­шъл, Та­да­нори се об­ръща на за­пад и при­зо­вава с твърд глас де­сет пъти Бу­да, преди да бъде обез­г­ла­вен. Прик­ре­пена към кол­чана му, на­ми­рат тази про­щална по­е­ма:

„От­не­сен от тъм­ни­ните
Ще се под­с­лоня под
Кло­ните на едно дър­во.
Само цве­тята
Ще ме при­е­мат тази ве­чер.“

Hoffmann, Yoel, Poèmes d’adieu japonais : anthologie commentée de poèmes écrits au seuil de la mort (Я­пон­ски про­щални по­е­ми: ко­мен­ти­рана ан­то­ло­гия на по­е­ми, на­пи­сани на прага на смърт­та), прев. от ан­г­лийски от Аниес Ро­зен­б­лум, Ма­ла­коф: A. Colin, 2023.

Една полусянкова последователност

Тази бу­дис­тка чув­с­т­ви­тел­ност, ко­ято про­пива дори най-кър­ва­вите сце­ни, все пак не ви­наги е дос­та­тъчна да из­дигне едно по­вес­т­во­ва­ние, ко­ето може да из­г­лежда бав­но, рав­но­мер­но, ед­но­об­разно за умо­ве, фор­ми­рани от за­пад­ната ес­те­ти­ка. По­до­бен на звука на кам­ба­ната на Ги­он, хо­дът на ска­за­ни­ята е рав­но­ме­рен, твърде рав­но­ме­рен до­ри, и до­ня­къде мо­но­то­нен. Съ­жа­ля­вам, че раз­кази тол­кова про­чути не са на­ме­рили също тол­кова про­чут по­ет, който да ги е зак­ре­пил за­ви­на­ги; че им е лип­с­вал Омир, който да им е дал раз­но­об­ра­зие, гъв­ка­вост, вечно въз­хи­ща­ва­ни.

Както от­бе­лязва Жорж Бус­ке, оми­ро­вите ге­рои често имат „странни ве­се­лости или сла­бос­ти, ко­ито ни ка­рат да до­кос­нем с пръст тях­ната чо­веч­ност; тези на Тайра ни­кога не прес­та­ват да бъ­дат ус­ловни и сту­дени“. До­като на­ив­ният гръцки раз­каз­вач ви­наги ос­тавя да про­зира смътна и фина ус­мивка зад ду­ми­те, „япон­с­кият рап­сод ни­кога не на­пуска епич­ния тон и на­ду­тата стойка“. Там, „къ­дето звучи като фан­фара ра­дос­т­ното раз­г­ръ­щане на тру­ве­ра, тук се чува само ме­лан­хо­лич­ният ак­цент на опе­ча­ле­ния бу­дист: „Храб­рият мъж [и той] нак­рая се сгро­мо­лясва ни по­ве­че, ни по-малко от прах на вя­тъ­ра““.

  • 16 min
Mappemonde mettant en évidence le Vietnam.

Ким-Ван-Киеу, или разкритата виетнамска душа

Пре­ве­дено от френ­ски

Има про­из­ве­де­ния, ко­ито но­сят в себе си вку­со­вете и стре­ме­жите на цяла на­ция, „от рик­ша­джи­ята до най-ви­со­кия ман­да­рин, от улич­ната тър­говка до най-ве­ли­ката дама на света“. Те ос­та­ват вечно млади и виж­дат как се ре­ду­ват нови по­ко­ле­ния пок­лон­ни­ци. Та­къв е слу­чаят с Ким-Ван-Киеу1От­х­вър­лени фор­ми:
Kim, Ven, Kièou.
Le Conte de Kiêu (При­каз­ката за Ки­еу).
L’Histoire de Kieu (Ис­то­ри­ята на Ки­еу).
Le Roman de Kiều (Ро­ма­нът за Ки­еу).
Truyện Kiều (Раз­ка­зът за Ки­еу).
Histoire de Thuy-Kiêu (Ис­то­рия на Ту­и-Ки­еу).
Truyên Thuy-Kiêu (Раз­ка­зът за Ту­и-Ки­еу).
L’Histoire de Kim Vân Kiều (Ис­то­ри­ята на Ким Ван Ки­еу).
Kim Vân Kiều truyện (Раз­ка­зът за Ким Ван Ки­еу).
Nouvelle Histoire de Kim, Vân et Kiều (Нова ис­то­рия на Ким, Ван и Ки­еу).
Kim Vân Kiều tân-truyện (Ким Ван Ки­еу, нов раз­каз).
La Nouvelle Voix des cœurs brisés (Но­вият глас на раз­би­тите сър­ца).
Nouveau Chant du destin de malheur (Нова пе­сен за съд­бата на не­щас­ти­е­то).
Nouveaux Accents de douleurs (Нови ак­центи на бол­ка­та).
Nouveau Chant d’une destinée malheureuse (Нова пе­сен за не­щас­тна съд­ба).
Nouveau Chant de souffrance (Нова пе­сен на стра­да­ни­е­то).
Nouvelle Voix des entrailles déchirées (Нов глас на раз­къ­са­ните вът­реш­нос­ти).
Nouveaux Accents de la douleur (Нови ак­центи на бол­ка­та).
Nouvelle Version des entrailles brisées (Нова вер­сия на раз­би­тите вът­реш­нос­ти).
Le Cœur brisé, nouvelle version (Раз­би­тото сър­це, нова вер­си­я).
Đoạn-trường tân-thanh (До­ан-чу­онг тан-тхан)., тази по­ема от по­вече от три хи­ляди сти­ха, ко­ито по­каз­ват ви­ет­нам­с­ката душа в ця­лата ѝ де­ли­кат­ност, чис­тота и са­мо­от­вер­же­ност:

„Трябва да за­дър­жиш дъха си, трябва да вър­виш пред­паз­ли­во, за да бъ­деш в със­то­я­ние да уло­виш кра­со­тата на тек­ста [тол­ко­ва] е гра­ци­о­зен (dịu dàng), кра­сив (thuỳ mị), ве­ли­чес­т­вен (tráng lệ), ве­ли­ко­ле­пен (huy hoàng).“

Durand, Maurice (éd.), Mélanges sur Nguyễn Du (Сбор­ник за Нгуен Зу), Paris: École française d’Extrême-Orient, 1966.

Ав­то­рът, Нгуен Зу (1765-1820)2От­х­вър­лени фор­ми:
Nguyên Zou.
Nguyên-Zu.
Hguyen-Du.
Да не се бърка с:
Нгуен Зу (16 век), чи­ято Об­ширна ко­лек­ция от чу­десни ле­генди е кри­тика на не­го­вото време под во­ала на фан­тас­тич­но­то., ос­тави ре­пу­та­ци­ята на ме­лан­хо­ли­чен и мъл­ча­лив чо­век, чи­ето упо­рито мъл­ча­ние му спе­чели този уп­рек от им­пе­ра­то­ра: „Трябва в съ­ве­тите да го­во­рите и да да­вате мне­ни­ето си. Защо се зат­ва­ряте така в мъл­ча­ние и ни­кога не от­го­ва­ряте ос­вен с да или не?“ Ман­да­рин про­тив во­лята си, сър­цето му коп­не­еше само за спо­койс­т­ви­ето на род­ните му пла­ни­ни. Той стигна до­там да про­кълне са­мия този та­лант, кой­то, из­ди­гайки го до най-ви­со­ките пос­то­ве, го от­да­ле­ча­ваше от са­мия не­го, до сте­пен да го нап­рави фи­нална мо­рална по­ука на ше­дьо­въра му: „Нека те­зи, ко­ито имат та­лант, не се гор­деят с та­ланта си! Ду­мата „tài“ [та­лант] се ри­мува с ду­мата „tai“ [не­щас­тие]“. Ве­рен на себе си, той от­каза вся­какво ле­че­ние по време на бо­лест­та, ко­ято му беше фа­тал­на, и на­у­ча­вай­ки, че тя­лото му се вле­де­ня­ва, прие но­ви­ната с въз­дишка на об­лек­че­ние. „Добре!“, про­шепна той, и тази дума беше пос­лед­ната му.

Епопеята на болката

По­е­мата прос­ле­дява тра­гич­ната съдба на Ки­еу, млада жена с нес­рав­нима кра­сота и та­лант. До­като лъ­че­зарно бъ­деще из­г­лежда ѝ обе­щано до пър­вата ѝ лю­бов, Ким, съд­бата чука на вра­тата ѝ: за да спаси баща си и брат си от нес­п­ра­вед­ливо об­ви­не­ние, тя трябва да се про­да­де. То­гава за нея за­почва пъ­те­шес­т­вие от пет­на­де­сет го­ди­ни, през ко­ито тя ще бъде пос­ле­до­ва­телно слу­ги­ня, на­лож­ница и прос­ти­тут­ка, бя­гайки от едно не­щас­тие, за да на­мери само по-ло­шо. И все пак, като ло­то­са, който цъфти върху кал­та, сред са­мата тази ни­зост, Киеу за­пазва „чис­тия аро­мат на сво­ето пър­во­на­чално бла­го­род­с­тво“, во­дена от не­пок­ла­тимо убеж­де­ние:

„[…] ако тежка карма тегне над на­шата съд­ба, да не об­ви­ня­ваме не­бето и да не го об­ви­ня­ваме в нес­п­ра­вед­ли­вост. Ко­ре­нът на доб­рото се на­мира в са­мите нас.“

Nguyễn, Du, Kim-Vân-Kiều (Ким-Ван-Ки­еу), trad. du vietnamien par Xuân Phức [Paul Schneider] et Xuân Viết [Nghiêm Xuân Việt], Paris: Gallimard/UNESCO, 1961.

Между превод и творчество

По време на по­сол­с­тво в Ки­тай Нгуен Зу от­кри ро­ма­на, който щеше да му вдъх­нови ше­дьо­въ­ра. От раз­каз, който би мо­гъл да се счете за ба­на­лен, той успя да съз­даде „без­смър­тна по­ема / Чи­ито сти­хове са тол­кова слад­ки, че ос­та­вят на ус­т­ни­те, / След като са били из­пе­ти, вкус на мед“3Droin, Alfred, « Ly-Than-Thong » dans La Jonque victorieuse (По­бе­до­нос­ната джон­ка), Paris: E. Fasquelle, 1906.. Това ки­тайско род­с­тво обаче щеше да стане ябълка на раз­дора за про­буж­да­щата се на­ци­о­нална гор­дост. В ефер­вес­цен­ци­ята на го­ди­ните 1920-1930 то въ­о­ръжи кри­ти­ката на най-неп­ри­ми­ри­мите на­ци­о­на­лис­ти, чийто го­во­ри­тел стана уче­ният Нго Дък Ке:

„Thanh tâm tài nhân [из­точ­ни­кът на Ким-Ван-Киеу] е само пре­зи­ран ро­ман в Ки­тай и ето че сега Ви­ет­нам го из­дига в ранг на ка­но­нична кни­га, на Биб­лия, това на­ис­тина е го­лям срам.“

Phạm, Thị Ngoạn, Introduction au Nam-Phong, 1917-1934 (Въ­ве­де­ние в Нам-Фонг, 1917-1934), Saïgon: Société des études indochinoises, 1973.

В дейс­т­ви­тел­ност, от­въд за­е­тите или раз­пус­нати па­са­жи, Ким-Ван-Киеу е преди всичко ехо на нес­п­ра­вед­ли­вос­ти­те, по­не­сени от ви­ет­нам­с­кия на­род. „Пес­ните на се­ля­ните ме на­у­чиха на го­вора на ютата и коп­ри­не­ната буба / Плач и ри­да­ния в се­лата на­пом­нят за войни и траур“, пише Нгуен Зу в друга по­ема4Става дума за по­е­мата „Ден на чиста яс­но­та“ (« Thanh minh ngẫu hứng »). Праз­ни­кът на чис­тата яс­нота е то­зи, ко­гато се­мейс­т­вата по­чи­тат пред­ци­те, оти­вайки по по­лето да по­чис­тят тех­ните гроб­ни­ци.. През ця­лата епо­пея се по­я­вява тази виб­ри­ра­ща, често раз­къс­ваща чув­с­т­ви­тел­ност на по­ет, чи­ето сърце виб­рира в уни­сон със стра­да­ни­е­то, ко­ето тле­еше обър­кано в скром­ните ма­си, както сви­де­тел­с­тва този па­саж:

„Тръс­ти­ките при­тис­каха рав­ните си вър­хове към дрез­га­вото ди­ха­ние на се­вер­ния вя­тър. Ця­лата тъга на есен­ното небе ся­каш беше за­па­зена за едно съ­щес­тво [Ки­еу]. По про­те­же­ние на нощ­ните ета­пи, до­като свет­лина па­даше от гла­во­за­май­ва­щия не­бос­вод и да­ле­чи­ните се гу­беха в океан от мъг­ла, лу­на­та, ко­ято виж­да­ше, я ка­раше да се сра­мува от клет­вите си пред ре­ките и пла­ни­ни­те.“

Nguyễn, Du, Kim-Vân-Kiều (Ким-Ван-Ки­еу), trad. du vietnamien par Xuân Phức [Paul Schneider] et Xuân Viết [Nghiêm Xuân Việt], Paris: Gallimard/UNESCO, 1961.

Огледало за народа

Съд­бата на Ким-Ван-Киеу беше та­ка­ва, че на­пусна об­ластта на ли­те­ра­ту­ра­та, за да стане ог­ле­да­ло, в ко­ето всеки ви­ет­на­мец се раз­поз­на­ва. Една на­родна пе­сен по този на­чин из­дигна че­те­нето му в ис­тин­ско из­кус­тво на жи­во­та, не­от­де­лимо от удо­вол­с­т­ви­ята на мъд­ре­ца: „За да бъ­деш мъж, трябва да знаеш да иг­раеш „tổ tôm“5Ви­ет­нам­ска игра на карти за пе­тима иг­ра­чи. Много по­пу­лярна във вис­шето об­щес­т­во, има ре­пу­та­ци­я­та, че изис­ква го­ляма па­мет и про­ни­ца­тел­ност., да пиеш чай от Юнан и да дек­ла­ми­раш Киеу“ (Làm trai biết đánh tổ tôm, uống trà Mạn hảo, ngâm nôm Thúy Kiều). Су­е­ве­ри­ето дори се е вкоп­чило в не­го, прев­ръ­щайки кни­гата в ора­кул: в мо­менти на не­си­гур­ност не е ряд­кост да се от­вори на слу­чаен прин­цип, за да се търси в сти­хо­ве­те, ко­ито се по­я­вя­ват, от­го­вор на съд­ба­та. Та­ка, от ка­би­нета на уче­ния до най-ск­ром­ното жи­ли­ще, по­е­мата е ус­пяла да стане не­за­ме­ни­ма. На уче­ния Фам Куин дъл­жим фор­му­ла­та, ос­та­нала про­чу­та, ко­ято обоб­щава това чув­с­т­во:

„Какво имаме да се стра­ху­ва­ме, за какво трябва да се тре­во­жим? Киеу ос­та­ва, ези­кът ни ос­та­ва; ези­кът ни ос­та­ва, стра­ната ни оце­ля­ва.“

Thái, Bình, « De quelques aspects philosophiques et religieux du chef-d’œuvre de la littérature vietnamienne: le Kim-Vân-Kiều de Nguyễn Du » (За ня­кои фи­ло­соф­ски и ре­ли­ги­озни ас­пекти на ше­дьо­въра на ви­ет­нам­с­ката ли­те­ра­ту­ра: Ким-Ван-Киеу от Нгуен Зу), Message d’Extrême-Orient, n° 1, 1971, p. 25-38; n° 2, 1971, p. 85-97.

  • 16 min
Mappemonde mettant en évidence le Japon.

В полето на сънищата: Призраците на Уеда Акинари

Пре­ве­дено от френ­ски

Именно в по­лето често се под­с­ло­ня­ват най-сво­еоб­раз­ните ге­нии. Син на не­из­вес­тен баща и на твърде из­вес­тна майка — кур­ти­занка от квар­тала на удо­вол­с­т­ви­ята — Уеда Аки­нари (1734-1809)1От­х­вър­лени фор­ми:
Akinari Oueda.
Ueda Tôsaku.
Uyeda Akinari. видя майка си само вед­нъж, ко­гато вече беше въз­рас­тен мъж и про­чут пи­са­тел. Оси­но­вен от тър­гов­ско се­мейс­тво от Оса­ка, съ­щес­т­ву­ва­нето му беше бе­ля­зано от този пър­во­на­ча­лен срам, за който вра­го­вете му не се све­ня­ваха да го на­па­дат: „Вра­го­вете ми каз­ват за мен: това е дете от хан; още по-ло­шо, това е ня­какво из­дънка на ос­та­рял свод­ник! На ко­ето от­го­ва­рям: […] във всеки слу­чай, аз съм един­с­т­ве­ният ге­не­рал в мо­ята пла­нина и не поз­на­вам ра­вен на себе си“. Към това се до­ба­вяше и не­дъг на пръс­тите2Не­дъг, който ще носи де­мон­с­т­ра­тив­но, под­пис­вайки ше­дьо­въра си с псев­до­нима Senshi Kijin, то­ест Ин­ва­ли­дът с де­фор­ми­рани пръс­ти., който му заб­ра­ня­ваше съ­вър­ше­ната ка­лиг­ра­фия, па­ра­док­сално на­соч­вайки го, гор­дия мла­деж, малко скло­нен към тър­го­вия, към ожес­то­чено ин­те­лек­ту­ално и ли­те­ра­турно тър­се­не. От това бурно съ­щес­т­во­ва­ние, от тази ос­тра чув­с­т­ви­тел­ност, ще се роди не­го­вият ше­дьо­вър, Раз­кази за дъжд и луна (Ugetsu monogatari)3От­х­вър­лени фор­ми:
Contes des mois de pluie (Раз­кази за дъж­дов­ните ме­се­ци).
Contes de la lune vague après la pluie (Раз­кази за не­яс­ната луна след дъж­да).
Contes de la lune et de la pluie (Раз­кази за лу­ната и дъж­да).
Contes de pluies et de lune (Раз­кази за дъж­дове и лу­на).
Contes de la lune des pluies (Раз­кази за лу­ната на дъж­до­ве­те).
Contes de lune et de pluie (Раз­кази за луна и дъж­д).
Contes du clair de lune et de la pluie (Раз­кази за лун­ната свет­лина и дъж­да).
Uegutsu monogatari..

За изворите и сънищата

Пуб­ли­ку­вани през 1776 г., тези де­вет фан­тас­тични раз­каза бе­ле­жат пов­ратна точка в ли­те­ра­ту­рата от епо­хата Едо. Аки­на­ри, скъс­вайки с „раз­ка­зите за пла­ва­щия свят“, ле­ко­мис­лен жанр, мо­де­рен по онова вре­ме, въ­вежда ма­ни­ера на йомихон, или „книга за че­тене“, ко­ято е на­со­чена към об­ра­зо­вана пуб­ли­ка, на ко­ято пред­лага прос­т­ран­с­тво за мечти и бяг­с­т­во. Ори­ги­нал­ността на не­го­вия под­ход се със­тои в ма­гис­т­ра­лен син­тез между ки­тайс­ките на­ра­тивни тра­ди­ции и япон­с­кото ли­те­ра­турно нас­лед­с­тво. Ма­кар да черпи обилно от сбор­ни­ците с фан­тас­тични раз­кази от ди­нас­ти­ите Минг и Цин, като Раз­кази при га­сене на свещта (Jiandeng xinhua), той ни­кога не се за­до­во­лява с прост пре­вод или роб­ска адап­та­ция. Всеки раз­каз е из­цяло япо­ни­зи­ран, тран­с­по­ни­ран в на­ци­о­нална ис­то­ри­ческа и ге­ог­раф­ска рамка и, най-ве­че, пре­об­ра­зен от уни­кална ме­лан­хо­лия.

Към кон­ти­нен­тал­ните из­точ­ници Аки­нари при­месва с из­кусно майс­тор­с­тво спо­ме­ните от кла­си­чес­ката ли­те­ра­тура на сво­ята стра­на. Вли­я­ни­ето на те­а­търа но е нав­ся­къде осе­за­е­мо, не само в жес­то­вете и фи­зи­о­но­ми­ите — от­мъс­ти­телни ду­хо­ве, приз­раци на во­и­ни, обе­зу­мели от лю­бов жени — но и в са­мата ком­по­зи­ция на раз­ка­зи­те, ко­ито умело ба­лан­си­рат от­да­ле­ча­ва­нето от света и дра­ма­тич­ната прог­ре­сия до по­я­вата на свръ­хес­тес­т­ве­но­то. По съ­щия на­чин, еле­ган­т­ната и цве­тиста проза (габун) е въл­ну­ващ омаж към злат­ния век на епо­хата Хе­йан, и осо­бено към По­вестта за Ген­джи (Genji monogatari).

Призрачно човечество

Оно­ва, ко­ето по­ра­зява в Раз­кази за дъжд и луна, е, че све­тът на ду­хо­вете ни­кога не е на­пълно от­къс­нат от този на жи­ви­те. Да­леч от това да бъ­дат прости чу­до­ви­ща, приз­ра­ците на Аки­нари при­те­жа­ват сложна лич­ност, често по-бо­гата и по-о­ри­ги­нална от тази на хо­ра­та, ко­ито ид­ват да прес­лед­ват. По­я­вите им са мо­ти­ви­рани от мощни чо­вешки чув­с­т­ва: вяр­ност от­въд смърт­та, по­ру­гана лю­бов, из­га­ряща рев­ност или не­у­га­сима ом­ра­за. Приз­ра­кът често е само про­дъл­же­ние на страст, ко­ято не е могла да бъде за­до­во­лена или ус­по­ко­ена в зем­ния свят. Гла­сът му, до­шъл от от­въд­но­то, ни го­вори със сму­ща­ваща съв­ре­мен­ност за нас са­ми­те.

Така е с Ми­я­ги, изос­та­ве­ната съп­ру­га, ко­ято в Къ­щата в тръс­ти­ките чака се­дем го­дини зав­ръ­ща­нето на съп­руга си, за­ми­нал да търси бо­гат­с­тво. Ум­ряла от из­то­ще­ние и скръб, тя му се явява за пос­ледна нощ, преди да стане само пог­ре­бална мо­ги­ла, върху ко­ято се на­мира тази раз­ди­раща по­е­ма:

„Така бе­ше,
Знаех го и все пак сър­цето ми
Се люш­каше в илю­зии:
В този свят, до този ден,
Беше ли това жи­во­тът, който жи­вях?“

Ueda, Akinari. Contes de pluie et de lune (Раз­кази за дъжд и лу­на) (Ugetsu monogatari), пре­вод от япон­ски от René Sieffert. Па­риж: Gallimard, по­ре­дица „Connaissance de l’Orient. Série japonaise“, 1956.

Фан­тас­тич­ното при Аки­нари сле­до­ва­телно не е просто ме­ха­ни­зъм за ужас; то е уве­ли­чи­тел­ното ог­ле­дало на ду­шев­ните мъ­ки. Приз­ра­ците ид­ват да на­пом­нят на жи­вите за тех­ните про­ви­не­ния, за мо­рал­ните пос­лед­с­твия от тех­ните дейс­т­вия. От­мъ­ще­ни­ето на из­не­ве­рена съп­руга или ло­ял­ността на при­я­тел, който се са­мо­у­би­ва, за да спази обе­ща­ни­ето си, са тол­кова притчи за си­лата на ан­га­жи­мен­тите и фа­тал­ността на страс­ти­те.

Гравьорът на химери

Сти­лът на Аки­нари е без съм­не­ние то­ва, ко­ето при­дава на твор­бата ней­ната трай­ност. Той съ­че­тава бла­го­род­с­твото на кла­си­чес­кия език с чув­с­тво за ри­тъм, нас­ле­дено от но, съз­да­вайки сво­еоб­разна му­зи­ка, ко­ято ома­гьосва чи­та­те­ля. Са­мото заг­ла­вие, Ugetsu, „дъжд и луна“, пре­вежда тази омай­ваща ме­ло­дия в об­раз — този на лунна свет­ли­на, ко­ято се раз­мива в ше­пота на си­тен дъжд, ус­та­но­вя­вайки иде­ална рамка за про­я­вите на свръ­хес­тес­т­ве­но­то, приз­ра­чен свят, къ­дето гра­ни­ците между съня и ре­ал­ността се раз­ми­ват.

Не­за­ви­сим ху­дож­ник, Аки­нари от­дели близо де­сет го­ди­ни, за да из­лъска своя ше­дьо­вър, знак за важ­ност­та, ко­ято му при­да­ва­ше. Ин­те­лек­ту­ална не­за­ви­си­мост, ко­ято се про­яви също в не­го­вите ожес­то­чени по­ле­мики с дру­гия ве­лик учен от сво­ето вре­ме, Мо­то­ори Но­ри­на­га, на­ци­о­на­лист преди вре­мето си. До­като пос­лед­ният из­ди­гаше ро­до­вите ми­тове на Япо­ния в „един­с­т­вена ис­тина“, Аки­нари се по­диг­ра­ваше на този иде­ал, твър­дейки че „във всяка страна ду­хът на на­ци­ята е ней­ната смрад“. Така този син на кур­ти­занка ус­пя, само със си­лата на сво­ето из­кус­т­во, да се на­ложи като цен­т­рална фи­гу­ра, „съ­вър­шен анар­хист“4Из­ра­зът е на Ал­ф­ред Жари за Юбю, но би мо­гъл, чрез смела ана­ло­гия, да ха­рак­те­ри­зира духа на пълна не­за­ви­си­мост на Аки­на­ри., кой­то, иг­ра­ейки си с кон­вен­ци­и­те, из­дигна фан­тас­тич­ния раз­каз до нес­рав­нима сте­пен на из­тън­че­ност. Не­го­вите осо­бе­нос­ти, ко­ито изис­к­ваха осо­бен ку­раж в япон­ско об­щес­т­во, ко­ето из­ди­гаше кон­фор­мизма във вър­ховна доб­ро­де­тел, не мо­жеха да не оча­ро­ват Юкио Ми­ши­ма, който приз­нава в Мо­дерна Япо­ния и са­му­райс­ката етика (Ха­га­куре ню­мон), че е но­сил про­из­ве­де­ни­ето на Аки­нари със себе си „по време на бом­бар­ди­ров­ките“ и най-вече се е въз­хи­ща­вал на не­го­вия „умиш­лен анах­ро­ни­зъм“. Раз­кази за дъжд и луна не са просто ан­то­ло­гия на жан­ра; те са пре­от­к­рит об­раз на раз­каза по япон­ски на­чин, къ­дето чу­дес­ното и ма­каб­ре­ното се със­те­за­ват с най-де­ли­кат­ната по­е­зия, ос­та­вяйки чи­та­теля под трай­ния чар на един стра­нен и ве­ли­ко­ле­пен сън.

  • 7 min
Mappemonde mettant en évidence l’Iran et la France.

От Исфахан до Менилмонтан: Пътят на Али Ерфан

Пре­ве­дено от френ­ски

Ори­ен­тът, със сво­ите мис­те­рии и тер­за­ния, ви­наги е под­х­ран­вал за­пад­ното въ­об­ра­же­ние. Но какво на­ис­тина знаем за съв­ре­менна Пер­сия, за тази земя на по­е­зи­я­та, пре­вър­нала се в те­а­тър на ре­во­лю­ция, ко­ято раз­търси све­тов­ния ред? Про­зо­рец към този Иран, из­пъл­нен с про­ти­во­ре­чия, ни от­варя твор­чес­т­вото на Али Ер­фан, пи­са­тел и ки­но­ре­жи­сьор1Кинорежисьор: Един епи­зод илюс­т­рира ди­рек­т­ните зап­ла­хи, ко­ито са те­жали върху ар­тиста и са ус­ко­рили не­го­вото из­г­на­ние. Ко­гато вто­рият му филм е бил про­жек­ти­ран в Иран, ми­нис­тъ­рът на кул­ту­ра­та, при­със­т­ващ в за­ла­та, за­я­вил нак­рая: „Един­с­т­ве­ната бяла сте­на, върху ко­ято още не е про­лята кръвта на не­чис­ти­те, е ки­но­ек­ра­нът. Ако ек­зе­ку­ти­раме този пре­да­тел и този ек­ран стане чер­вен, всички ки­но­ре­жи­сьори ще раз­бе­рат, че не може да се иг­рае с ин­те­ре­сите на мю­сюл­ман­с­кия на­род“., ро­ден в Ис­фа­хан през 1946 г. и при­ну­ден да жи­вее в из­г­на­ние във Фран­ция от 1981 г. Не­го­вото твор­чес­т­во, на­пи­сано на френ­ски език, който той е нап­ра­вил свой, е тро­га­телно сви­де­тел­с­тво с рядка фи­нес за тра­ге­ди­ята на един на­род и за със­то­я­ни­ето на из­г­на­ни­ка.

Писането като съпротива

В из­кус­т­вото му да сон­дира ду­ши, из­мъч­вани от ти­ра­ни­ята и аб­сур­д­ността на фа­на­тиз­ма, мно­зина виж­дат в Али Ер­фан дос­той­ния нас­лед­ник на ве­ли­кия Са­дег Хе­даят2Са­дег Хе­даят: Баща на съв­ре­мен­ната иран­ска ли­те­ра­ту­ра, пог­ре­бан в Пер Ла­шез, Па­риж.. Не­го­вото пи­са­не, с без­ми­лос­тна су­ро­вост, ни по­тапя в мра­чен и по­тис­кащ, почти каф­ки­ан­ски свят – този на об­щес­т­во, пре­да­дено на те­ро­ра, ус­та­но­вен от „ха­лю­ци­ни­ра­щата фи­ло­со­фия на има­мите“: били те прес­лед­ва­ните жени от Ma femme est une sainte (Мо­ята жена е све­ти­ца), по­тис­на­тите ар­тисти от Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та) или про­къл­на­тите фи­гури от Les Damnées du paradis (Про­къл­на­тите на ра­я). Смърт­та, ко­ято про­пива тези раз­ка­зи, не е само тази на на­си­ли­е­то, а на то­та­ли­тар­ната дър­жа­ва, ко­ято го по­раж­да, тази сгра­да, ко­ято за да се из­диг­не, се нуж­дае от ци­мент от те­ла. Съ­щият този ци­мент от­к­ри­ваме в Sans ombre (Без сян­ка), мощно сви­де­тел­с­тво за ира­но-и­рак­с­ката вой­на, този „ужа­ся­ващ гро­би­щен ров“, срав­ним с окоп­ните битки от Пър­вата све­товна вой­на, който е из­пил кръвта на сто­тици хи­ляди мъ­же:

„Имаше и доб­ро­вол­ци, ко­ито с иде­ята да ум­рат, из­ко­па­ваха зе­мя­та, за да пра­вят дупки като гро­бо­ве, ко­ито на­ри­чаха „брачна стая за влю­бе­ните в Бо­га“.

Но ня­маше зна­че­ние ка­къв сми­съл всеки при­да­ваше на сво­ето пре­ходно жи­ли­ще; той тряб­ваше да из­ко­пае дуп­ката си в по­сока Ме­ка, а не в за­ви­си­мост от вра­га, който беше от­с­ре­ща.“

Ер­фан, Али. Sans ombre (Без сян­ка), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2017.

Ако Али Ер­фан няма ра­достта да вяр­ва, това е не­гов не­дос­та­тък или по-скоро не­гово не­щас­тие. Но това не­щас­тие се дължи на много се­ри­озна при­чина – прес­тъп­ле­ни­я­та, ко­ито е ви­дял да се из­вър­ш­ват в името на ре­ли­гия, чи­ито пред­пи­са­ния са били изо­па­чени и от­к­ло­нени от ис­тин­с­кото им зна­че­ние, вя­рата пре­вър­нала се в лу­дост:

„Той от­вори без бър­зане едно от де­бе­лите до­си­е­та, из­вади лист, раз­г­леда го и из­вед­нъж из­ви­ка:

– Зат­во­рете тази жена в чу­вал от зебло и я за­ме­рете с ка­мъ­ни, до­като не из­дъхне като ку­че. […]

И про­дъл­жи, пов­та­ряйки съ­щия жест, раз­мах­вайки пи­са­ни­ето на он­зи, който беше пъ­ту­вал към Бо­га, хва­щайки друго […]. Из­п­рави се ряз­ко, прав върху ма­са­та, и из­вика като луд:

– Нека ба­щата удуши сина си със соб­с­т­ве­ните си ръ­це…“

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

За изгнанието и паметта

Из­г­на­ни­ето е ра­на, ко­ято ни­кога не се зат­варя на­пъл­но. В Adieu Ménilmontant (Сбо­гом, Ме­нил­мон­тан) Али Ер­фан на­пуска за из­вес­тно време род­ната си Пер­сия, за да ни раз­каже за Фран­ция, зе­мята на сво­ето убе­жи­ще. Ро­ма­нът е по­чит към улица Ме­нил­мон­тан, този кос­мо­по­ли­тен квар­тал на Па­риж, къ­дето е жи­вял и уп­раж­ня­вал про­фе­си­ята фо­тог­раф. Това е нежна и по­ня­кога жес­тока хро­ника на жи­вота на „из­гу­бе­ните на света“, на тези па­рии на жи­во­та, ко­ито като него са се озо­вали в това убе­жи­ще. Въп­реки то­ва, дори във Фран­ция, Иран ни­кога не е да­леч. Ми­риз­ми­те, зву­ци­те, ли­цата – всичко на­помня за из­гу­бе­ния Ори­ент. Па­мет, ко­ято за да се бори със заб­ра­ва­та, из­бира от ми­на­лото най-яр­ките чер­ти.

Всеки път, ко­гато се за­ема да пи­ше, Али Ер­фан търси вре­мето на сво­ята ранна мла­дост. Той вкусва ек­с­таза на спо­ме­на, удо­вол­с­т­ви­ето да от­к­рие от­ново из­гу­бе­ните и заб­ра­вени неща в род­ния език. И тъй като тази въз­ста­но­вена па­мет не раз­казва вярно то­ва, ко­ето се е слу­чи­ло, тя е ис­тин­с­кият пи­са­тел; а Али Ер­фан е ней­ният пръв чи­та­тел:

„Сега поз­на­вам не­го­вия език [френ­с­ки­я]. Но не ис­кам да го­во­ря. […] Гос­по­жата каз­ва: „Скъпи мой, ка­жи: жас­мин“. Не ис­кам. Ис­кам да про­из­неса името на цве­те­то, ко­ето беше в на­шата къ­ща. Как се каз­ва­ше? Защо не си спом­ням? Това го­лямо цве­те, ко­ето рас­теше в ъгъла на дво­ра. Ко­ето се из­ди­га­ше, ко­ето се вър­те­ше. То се ка­те­реше над вра­тата на на­шата къща и па­даше на ули­ца­та. […] Как се каз­ва­ше? Ми­ри­шеше ху­ба­во. Гос­по­жата казва от­но­во: „Ка­жи, скъпи мой“. Аз пла­ча, пла­ча…“

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

Твор­чес­т­вото на Али Ер­фан, ед­нов­ре­менно уни­кално и уни­вер­сал­но, ни по­тапя в един по­тис­кащ Ори­ент, къ­дето тежи олов­ният пох­лу­пак на една пи­па­леста те­ок­ра­ция. Раз­бира се, може да се опа­ся­ва­ме, че пи­са­те­лят в из­г­на­ние, въп­реки себе си, служи само за под­х­ран­ване на кли­ше­тата на “за­пад­ната ис­ля­мо­фо­бия“ — теза в сър­цето на “Ли­те­ра­ту­рата на из­г­на­ни­ето ми­норна ли­те­ра­тура ли е?“ на Хе­сам Ног­рех­чи. Но който би ви­дял само тази страна на не­ща­та, би про­пус­нал съ­щес­т­ве­но­то; за­щото пер­сийс­ката кул­тура ви­наги е прев­ръ­щала раз­дя­лата и из­г­на­ни­ето в из­точ­ник на най-чис­тата си пе­сен. Та­къв е уро­кът на флей­тата на Ру­ми, чи­ято въз­ви­шена му­зика се ражда от ней­ната стъб­ло, от­къс­нато от род­ната тръс­ти­ка: “Слу­шай тръс­ти­ко­вата флейта да раз­казва ис­то­рия; тя се оп­лаква от раз­дя­ла­та: ’От­както ме от­ря­заха от тръс­ти­ка­та, мо­ята жалба кара мъжа и же­ната да сте­нат’“. Гла­сът на Али Ер­фан, като този на тази флей­та, сле­до­ва­телно не се ражда въпреки пук­на­ти­на­та, а именно чрез нея, пре­об­ра­зя­вайки бру­тал­ността на ре­ал­ното в тро­га­телна ме­ло­пея.

  • 10 min
Mappemonde mettant en évidence le Sénégal, la France, le Cameroun et la Guinée.

Coups de pilon на Давид Диоп, или Словото, превърнато в плът и гняв

Пре­ве­дено от френ­ски

Твор­чес­т­вото на Да­вид Диоп (1927-1960)1От­х­вър­лени фор­ми:
Да­вид Ман­деси Ди­оп.
Да­вид Леон Ман­деси Ди­оп.
Да­вид Диоп Мен­де­си.
Да­вид Мам­беси Ди­оп.
Да не се бърка с:
Да­вид Диоп (1966-…), пи­са­тел и уни­вер­си­тет­ски пре­по­да­ва­тел, ла­у­реат на наг­ра­дата Гон­кур на ли­це­ис­тите през 2018 г. за ро­мана си Frère d’âme (Брат­ска ду­ша)., тол­кова крат­ко, кол­кото и ос­ле­пи­тел­но, ос­тава едно от най-по­ра­зи­тел­ните сви­де­тел­с­тва за по­е­зи­ята на войн­с­т­ве­ната нег­ри­тюд. Не­го­вата един­с­т­вена сти­хос­бир­ка, Coups de pilon (У­дари с чу­ка­ло) (1956), отеква с не­по­кът­ната си­ла, раз­тър­с­вайки съ­вес­тите и въз­пя­вайки не­по­ко­ле­би­мата на­дежда на една из­п­ра­вена Аф­ри­ка. Ро­ден в Бордо от се­не­гал­ски баща и ка­ме­рун­ска май­ка, Диоп пре­жи­вява Аф­рика не тол­кова чрез опита на про­дъл­жи­те­лен прес­той, кол­кото чрез съня и нас­лед­с­тво­то, ко­ето по ни­ка­къв на­чин не на­ма­лява си­лата на едно сло­во, ко­ето ус­пява да стане ехо на стра­да­ни­ята и бун­то­вете на цял кон­ти­нент.

Поезия на бунта

По­е­зи­ята на Диоп е преди всичко вик. Вик на от­каз пред ко­ло­ни­ал­ната нес­п­ра­вед­ли­вост, вик на болка пред уни­же­ни­ето на не­го­вия на­род. В ди­рек­тен стил, ли­шен от вся­какви из­лишни ук­ра­ше­ния, по­е­тът на­лага сво­ите ис­тини като тол­кова „у­дари с чу­ка­ло“, пред­наз­на­че­ни, спо­ред соб­с­т­ве­ните му ду­ми, да „спу­кат тъ­пан­че­тата на оне­зи, ко­ито не ис­кат да чу­ят, и да плю­щят като удари с кам­шик върху его­из­мите и кон­фор­миз­мите на ус­та­но­ве­ния ред“. Всяко сти­хот­во­ре­ние е об­ви­ни­те­лен акт, със­та­вящ кър­ва­вия ба­ланс на опе­кун­с­ката ера. Така в „Ле­шо­я­ди­те“ той ра­зоб­ли­чава ли­це­ме­ри­ето на ци­ви­ли­за­тор­с­ката ми­сия:

„В онова време
С удари на ци­ви­ли­за­тор­ска паст
С удари на све­тена вода върху опи­то­ме­ните чела
Ле­шо­я­дите стро­яха в сян­ката на сво­ите нокти
Кър­ва­вия па­мет­ник на опе­кун­с­ката ера.“

Ди­оп, Да­вид, Coups de pilon (У­дари с чу­ка­ло), Па­риж: Présence africaine, 1973.

На­си­ли­ето е нав­ся­къде – не само в те­ма­ти­ка­та, но и в са­мия ри­тъм на фра­за­та, трезва и ос­тра като ос­т­рие. Про­чу­тото и ла­ко­нично сти­хот­во­ре­ние „Вре­мето на мъ­че­ни­чес­т­во­то“ е най-тро­га­тел­ната илюс­т­ра­ция, ис­тин­ска ли­та­ния на ли­ша­ва­нето от соб­с­т­ве­ност и ко­ло­ни­ал­ното прес­тъп­ле­ние: „Бе­лият уби баща ми / За­щото баща ми беше горд / Бе­лият из­на­сили майка ми / За­щото майка ми беше кра­сива“. Тези сти­хове без прик­ри­тия, при­да­ващи на тек­ста не­го­вата про­бивна си­ла, са могли да обър­кат ня­кои кри­ти­ци. Сана Ка­мара вижда в тях нап­ри­мер „прос­тота на сти­ла, ко­ято гра­ничи с бед­ност, дори ако по­е­тът се опитва да ни плени с иро­ни­ята на съ­би­ти­ята“. И все пак, именно в тази ико­но­мия на сред­с­тва­та, в този от­каз от из­кус­т­ве­ност, бру­тал­ността на из­каза дос­тига своя връх.

Африка в сърцето на словото

Ако бун­тът е дви­га­те­лят на не­го­вото пи­са­не, Аф­рика е не­го­вата ду­ша. Тя е тази иде­а­ли­зи­рана родна зе­мя, съз­ряна през приз­мата на нос­тал­ги­ята и съ­ня. На­чал­ното об­ръ­ще­ние на сти­хот­во­ре­ни­ето „Аф­ри­ка“ – „Аф­ри­ка, моя Аф­рика“ – е дек­ла­ра­ция за при­над­леж­ност и про­из­ход. Тази Аф­ри­ка, той приз­на­ва, че „ни­кога не е поз­на­вал“, но пог­ле­дът му е „пъ­лен с тво­ята кръв“. Тя е ту лю­бя­щата и ос­кър­бена май­ка, ту тан­цьор­ката с тяло от „че­рен пи­пер“, ту лю­би­мата же­на, Рама Кам, чи­ято чув­с­т­вена кра­сота е въз­х­вала на ця­лата ра­са.

Именно в тази меч­тана Аф­рика по­е­тът черпи си­лата на на­деж­да­та. На от­ча­я­ни­е­то, ко­ето му вдъхва „гър­бът, който се пре­гъва / И ляга под те­жестта на сми­ре­ни­ето“, от­го­варя един глас, про­ро­чес­ки:

„Пла­менни си­не, това здраво и младо дърво
Това дърво там
Ве­ли­ко­лепно са­мотно сред бели и по­вех­нали цветя
Това е Аф­ри­ка, тво­ята Аф­ри­ка, ко­ято от­ново никне
Ко­ято никне тър­пе­ли­во, упо­рито
И чи­ито пло­дове пос­те­пенно при­до­би­ват
Гор­чи­вия вкус на сво­бо­да­та.“

Ди­оп, Да­вид, Coups de pilon (У­дари с чу­ка­ло), Па­риж: Présence africaine, 1973.

Войнстващ хуманизъм

Да све­дем твор­чес­т­вото на Диоп до „ан­ти­ра­сис­тки ра­си­зъм“2Сар­тр, Жан-Пол, „Orphée noir“ (Чер­ният Ор­фей), пред­го­вор към l’Anthologie de la nouvelle poésie nègre et malgache de langue française (Ан­то­ло­гия на но­вата не­гър­ска и мал­гашка по­е­зия на френ­ски език) на Л. С. Сен­гор, Па­риж: Presses universitaires de France, 1948., из­пол­з­вайки фор­му­лата на Сар­тр, би оз­на­ча­вало да не раз­поз­наем не­го­вия уни­вер­са­лен об­х­ват. Ако осъж­да­нето на по­тис­ни­чес­т­вото на чер­но­ко­жия е от­п­равна точ­ка, бор­бата на Диоп об­г­ръща всички про­къл­нати на зе­мя­та. Не­го­вата по­е­зия е зов, който се из­дига „от Аф­рика до Аме­ри­ките“, и со­ли­дар­ността му се прос­тира до „до­кера от Суец и ку­лито от Ха­ной“, до „ви­ет­на­ме­ца, пад­нал в ори­зи­щето“ и „ка­тор­ж­ника от Кон­го, брат на лин­чу­ва­ния от Ат­ланта“.

Това брат­с­тво в стра­да­ни­ето и бор­бата е бе­ле­гът на дъл­бок ху­ма­ни­зъм. По­е­тът не се за­до­во­лява само да прок­ли­на, той при­зо­вава към ко­лек­тивно дейс­т­вие, към еди­но­ду­шен от­каз, въп­лъ­тен в фи­нал­ната за­по­вед на „Пре­диз­ви­ка­тел­с­тво към си­ла­та“: „Из­п­рави се и из­ви­кай: НЕ!“. За­щото в крайна смет­ка, от­въд на­си­ли­ето на сло­во­то, пе­сента на Да­вид Диоп е „во­дена един­с­т­вено от лю­бовта“, лю­бовта към една сво­бодна Аф­рика в ло­ното на по­ми­рено чо­ве­чес­т­во.

Твор­чес­т­вото на Да­вид Ди­оп, по­ко­сено в раз­ц­вета си от тра­гична смърт, ко­ято ни лиши от бъ­де­щите му ръ­ко­пи­си, за­пазва го­ряща ак­ту­ал­ност. Ле­о­полд Се­дар Сен­гор, не­го­вият бивш учи­тел, се на­дя­ва­ше, че с въз­растта по­е­тът ще се „очовечи“. Мо­жем да твър­дим, че този ху­ма­ни­зъм вече беше в сър­цето на не­го­вия бунт. Coups de pilon (У­дари с чу­ка­ло) ос­тава ос­но­вен тек­ст, кла­си­ческо про­из­ве­де­ние на аф­ри­кан­с­ката по­е­зия, на­път­с­твие за всички мла­де­жи, жадни за спра­вед­ли­вост и сво­бо­да.

„Това вече е много за едно все пак доста ог­ра­ни­чено про­из­ве­де­ние, за първо и — уви — пос­ледно тво­ре­ние. Но има тек­с­то­ве, ко­ито оти­ват до дъ­ното на не­щата и го­во­рят на ця­лото съ­щес­т­во. Ли­рич­на, сан­ти­мен­тал­на, из­раз на лично изис­к­ване и гняв, тази по­е­зия „хвър­лена се­ри­озно в атака срещу хи­ме­ри­те“ […] е от оне­зи, ко­ито веч­но, за да пе­риф­ра­зи­раме Се­зер, ще пре­диз­вик­ват „слу­гите на ре­да“ [то­ест аген­тите на реп­ре­си­я­та], от оне­зи, ко­ито […] ви­наги упо­рито ще на­пом­нят, че „де­лото на чо­века едва за­поч­ва“, че щас­ти­ето ви­наги трябва да се за­во­ю­ва, по-кра­сиво и по-сил­но.“

Société africaine de culture (ред­.), David Diop, 1927-1960 : témoignages, études (Да­вид Ди­оп, 1927-1960: сви­де­тел­с­т­ва, из­след­ва­ни­я), Па­риж: Présence africaine, 1983.

  • 7 min