От Исфахан до Менилмонтан: Пътят на Али Ерфан
Преведено от френски
Ориентът, със своите мистерии и терзания, винаги е подхранвал западното въображение. Но какво наистина знаем за съвременна Персия, за тази земя на поезията, превърнала се в театър на революция, която разтърси световния ред? Прозорец към този Иран, изпълнен с противоречия, ни отваря творчеството на Али Ерфан, писател и кинорежисьор1Кинорежисьор: Един епизод илюстрира директните заплахи, които са тежали върху артиста и са ускорили неговото изгнание. Когато вторият му филм е бил прожектиран в Иран, министърът на културата, присъстващ в залата, заявил накрая: „Единствената бяла стена, върху която още не е пролята кръвта на нечистите, е киноекранът. Ако екзекутираме този предател и този екран стане червен, всички кинорежисьори ще разберат, че не може да се играе с интересите на мюсюлманския народ“., роден в Исфахан през 1946 г. и принуден да живее в изгнание във Франция от 1981 г. Неговото творчество, написано на френски език, който той е направил свой, е трогателно свидетелство с рядка финес за трагедията на един народ и за състоянието на изгнаника.
Писането като съпротива
В изкуството му да сондира души, измъчвани от тиранията и абсурдността на фанатизма, мнозина виждат в Али Ерфан достойния наследник на великия Садег Хедаят2Садег Хедаят: Баща на съвременната иранска литература, погребан в Пер Лашез, Париж.. Неговото писане, с безмилостна суровост, ни потапя в мрачен и потискащ, почти кафкиански свят – този на общество, предадено на терора, установен от „халюциниращата философия на имамите“: били те преследваните жени от Ma femme est une sainte (Моята жена е светица), потиснатите артисти от Le Dernier Poète du monde (Последният поет на света) или прокълнатите фигури от Les Damnées du paradis (Прокълнатите на рая). Смъртта, която пропива тези разкази, не е само тази на насилието, а на тоталитарната държава, която го поражда, тази сграда, която за да се издигне, се нуждае от цимент от тела. Същият този цимент откриваме в Sans ombre (Без сянка), мощно свидетелство за ирано-иракската война, този „ужасяващ гробищен ров“, сравним с окопните битки от Първата световна война, който е изпил кръвта на стотици хиляди мъже:
„Имаше и доброволци, които с идеята да умрат, изкопаваха земята, за да правят дупки като гробове, които наричаха „брачна стая за влюбените в Бога“.
Но нямаше значение какъв смисъл всеки придаваше на своето преходно жилище; той трябваше да изкопае дупката си в посока Мека, а не в зависимост от врага, който беше отсреща.“
Ерфан, Али. Sans ombre (Без сянка), Ла Тур д’Ег: Едисион дьо л’Об, колекция „Regards croisés“, 2017.
Ако Али Ерфан няма радостта да вярва, това е негов недостатък или по-скоро негово нещастие. Но това нещастие се дължи на много сериозна причина – престъпленията, които е видял да се извършват в името на религия, чиито предписания са били изопачени и отклонени от истинското им значение, вярата превърнала се в лудост:
„Той отвори без бързане едно от дебелите досиета, извади лист, разгледа го и изведнъж извика:
– Затворете тази жена в чувал от зебло и я замерете с камъни, докато не издъхне като куче. […]
И продължи, повтаряйки същия жест, размахвайки писанието на онзи, който беше пътувал към Бога, хващайки друго […]. Изправи се рязко, прав върху масата, и извика като луд:
– Нека бащата удуши сина си със собствените си ръце…“
Ерфан, Али. Le Dernier Poète du monde (Последният поет на света), превод от персийски от автора и Мишел Кристофари, Ла Тур д’Ег: Едисион дьо л’Об, колекция „L’Aube poche“, 1990.
За изгнанието и паметта
Изгнанието е рана, която никога не се затваря напълно. В Adieu Ménilmontant (Сбогом, Менилмонтан) Али Ерфан напуска за известно време родната си Персия, за да ни разкаже за Франция, земята на своето убежище. Романът е почит към улица Менилмонтан, този космополитен квартал на Париж, където е живял и упражнявал професията фотограф. Това е нежна и понякога жестока хроника на живота на „изгубените на света“, на тези парии на живота, които като него са се озовали в това убежище. Въпреки това, дори във Франция, Иран никога не е далеч. Миризмите, звуците, лицата – всичко напомня за изгубения Ориент. Памет, която за да се бори със забравата, избира от миналото най-ярките черти.
Всеки път, когато се заема да пише, Али Ерфан търси времето на своята ранна младост. Той вкусва екстаза на спомена, удоволствието да открие отново изгубените и забравени неща в родния език. И тъй като тази възстановена памет не разказва вярно това, което се е случило, тя е истинският писател; а Али Ерфан е нейният пръв читател:
„Сега познавам неговия език [френския]. Но не искам да говоря. […] Госпожата казва: „Скъпи мой, кажи: жасмин“. Не искам. Искам да произнеса името на цветето, което беше в нашата къща. Как се казваше? Защо не си спомням? Това голямо цвете, което растеше в ъгъла на двора. Което се издигаше, което се въртеше. То се катереше над вратата на нашата къща и падаше на улицата. […] Как се казваше? Миришеше хубаво. Госпожата казва отново: „Кажи, скъпи мой“. Аз плача, плача…“
Ерфан, Али. Le Dernier Poète du monde (Последният поет на света), превод от персийски от автора и Мишел Кристофари, Ла Тур д’Ег: Едисион дьо л’Об, колекция „L’Aube poche“, 1990.
Творчеството на Али Ерфан, едновременно уникално и универсално, ни потапя в един потискащ Ориент, където тежи оловният похлупак на една пипалеста теокрация. Разбира се, може да се опасяваме, че писателят в изгнание, въпреки себе си, служи само за подхранване на клишетата на “западната ислямофобия“ — теза в сърцето на “Литературата на изгнанието минорна литература ли е?“ на Хесам Ногрехчи. Но който би видял само тази страна на нещата, би пропуснал същественото; защото персийската култура винаги е превръщала раздялата и изгнанието в източник на най-чистата си песен. Такъв е урокът на флейтата на Руми, чиято възвишена музика се ражда от нейната стъбло, откъснато от родната тръстика: “Слушай тръстиковата флейта да разказва история; тя се оплаква от раздялата: ’Откакто ме отрязаха от тръстиката, моята жалба кара мъжа и жената да стенат’“. Гласът на Али Ерфан, като този на тази флейта, следователно не се ражда въпреки пукнатината, а именно чрез нея, преобразявайки бруталността на реалното в трогателна мелопея.