От Исфахан до Менилмонтан: Пътят на Али Ерфан

Пре­ве­дено от френ­ски

Ори­ен­тът, със сво­ите мис­те­рии и тер­за­ния, ви­наги е под­х­ран­вал за­пад­ното въ­об­ра­же­ние. Но какво на­ис­тина знаем за съв­ре­менна Пер­сия, за тази земя на по­е­зи­я­та, пре­вър­нала се в те­а­тър на ре­во­лю­ция, ко­ято раз­търси све­тов­ния ред? Про­зо­рец към този Иран, из­пъл­нен с про­ти­во­ре­чия, ни от­варя твор­чес­т­вото на Али Ер­фан, пи­са­тел и ки­но­ре­жи­сьор1Кинорежисьор: Един епи­зод илюс­т­рира ди­рек­т­ните зап­ла­хи, ко­ито са те­жали върху ар­тиста и са ус­ко­рили не­го­вото из­г­на­ние. Ко­гато вто­рият му филм е бил про­жек­ти­ран в Иран, ми­нис­тъ­рът на кул­ту­ра­та, при­със­т­ващ в за­ла­та, за­я­вил нак­рая: „Един­с­т­ве­ната бяла сте­на, върху ко­ято още не е про­лята кръвта на не­чис­ти­те, е ки­но­ек­ра­нът. Ако ек­зе­ку­ти­раме този пре­да­тел и този ек­ран стане чер­вен, всички ки­но­ре­жи­сьори ще раз­бе­рат, че не може да се иг­рае с ин­те­ре­сите на мю­сюл­ман­с­кия на­род“., ро­ден в Ис­фа­хан през 1946 г. и при­ну­ден да жи­вее в из­г­на­ние във Фран­ция от 1981 г. Не­го­вото твор­чес­т­во, на­пи­сано на френ­ски език, който той е нап­ра­вил свой, е тро­га­телно сви­де­тел­с­тво с рядка фи­нес за тра­ге­ди­ята на един на­род и за със­то­я­ни­ето на из­г­на­ни­ка.

Писането като съпротива

В из­кус­т­вото му да сон­дира ду­ши, из­мъч­вани от ти­ра­ни­ята и аб­сур­д­ността на фа­на­тиз­ма, мно­зина виж­дат в Али Ер­фан дос­той­ния нас­лед­ник на ве­ли­кия Са­дег Хе­даят2Са­дег Хе­даят: Баща на съв­ре­мен­ната иран­ска ли­те­ра­ту­ра, пог­ре­бан в Пер Ла­шез, Па­риж.. Не­го­вото пи­са­не, с без­ми­лос­тна су­ро­вост, ни по­тапя в мра­чен и по­тис­кащ, почти каф­ки­ан­ски свят – този на об­щес­т­во, пре­да­дено на те­ро­ра, ус­та­но­вен от „ха­лю­ци­ни­ра­щата фи­ло­со­фия на има­мите“: били те прес­лед­ва­ните жени от Ma femme est une sainte (Мо­ята жена е све­ти­ца), по­тис­на­тите ар­тисти от Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та) или про­къл­на­тите фи­гури от Les Damnées du paradis (Про­къл­на­тите на ра­я). Смърт­та, ко­ято про­пива тези раз­ка­зи, не е само тази на на­си­ли­е­то, а на то­та­ли­тар­ната дър­жа­ва, ко­ято го по­раж­да, тази сгра­да, ко­ято за да се из­диг­не, се нуж­дае от ци­мент от те­ла. Съ­щият този ци­мент от­к­ри­ваме в Sans ombre (Без сян­ка), мощно сви­де­тел­с­тво за ира­но-и­рак­с­ката вой­на, този „ужа­ся­ващ гро­би­щен ров“, срав­ним с окоп­ните битки от Пър­вата све­товна вой­на, който е из­пил кръвта на сто­тици хи­ляди мъ­же:

Имаше и доб­ро­вол­ци, ко­ито с иде­ята да ум­рат, из­ко­па­ваха зе­мя­та, за да пра­вят дупки като гро­бо­ве, ко­ито на­ри­чаха „брачна стая за влю­бе­ните в Бо­га“.

Но ня­маше зна­че­ние ка­къв сми­съл всеки при­да­ваше на сво­ето пре­ходно жи­ли­ще; той тряб­ваше да из­ко­пае дуп­ката си в по­сока Ме­ка, а не в за­ви­си­мост от вра­га, който беше от­с­ре­ща.

Ер­фан, Али. Sans ombre (Без сян­ка), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2017.

Ако Али Ер­фан няма ра­достта да вяр­ва, това е не­гов не­дос­та­тък или по-скоро не­гово не­щас­тие. Но това не­щас­тие се дължи на много се­ри­озна при­чина – прес­тъп­ле­ни­я­та, ко­ито е ви­дял да се из­вър­ш­ват в името на ре­ли­гия, чи­ито пред­пи­са­ния са били изо­па­чени и от­к­ло­нени от ис­тин­с­кото им зна­че­ние, вя­рата пре­вър­нала се в лу­дост:

Той от­вори без бър­зане едно от де­бе­лите до­си­е­та, из­вади лист, раз­г­леда го и из­вед­нъж из­ви­ка:

– Зат­во­рете тази жена в чу­вал от зебло и я за­ме­рете с ка­мъ­ни, до­като не из­дъхне като ку­че. […]

И про­дъл­жи, пов­та­ряйки съ­щия жест, раз­мах­вайки пи­са­ни­ето на он­зи, който беше пъ­ту­вал към Бо­га, хва­щайки друго […]. Из­п­рави се ряз­ко, прав върху ма­са­та, и из­вика като луд:

– Нека ба­щата удуши сина си със соб­с­т­ве­ните си ръ­це…

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

За изгнанието и паметта

Из­г­на­ни­ето е ра­на, ко­ято ни­кога не се зат­варя на­пъл­но. В Adieu Ménilmontant (Сбо­гом, Ме­нил­мон­тан) Али Ер­фан на­пуска за из­вес­тно време род­ната си Пер­сия, за да ни раз­каже за Фран­ция, зе­мята на сво­ето убе­жи­ще. Ро­ма­нът е по­чит към улица Ме­нил­мон­тан, този кос­мо­по­ли­тен квар­тал на Па­риж, къ­дето е жи­вял и уп­раж­ня­вал про­фе­си­ята фо­тог­раф. Това е нежна и по­ня­кога жес­тока хро­ника на жи­вота на „из­гу­бе­ните на света“, на тези па­рии на жи­во­та, ко­ито като него са се озо­вали в това убе­жи­ще. Въп­реки то­ва, дори във Фран­ция, Иран ни­кога не е да­леч. Ми­риз­ми­те, зву­ци­те, ли­цата – всичко на­помня за из­гу­бе­ния Ори­ент. Па­мет, ко­ято за да се бори със заб­ра­ва­та, из­бира от ми­на­лото най-яр­ките чер­ти.

Всеки път, ко­гато се за­ема да пи­ше, Али Ер­фан търси вре­мето на сво­ята ранна мла­дост. Той вкусва ек­с­таза на спо­ме­на, удо­вол­с­т­ви­ето да от­к­рие от­ново из­гу­бе­ните и заб­ра­вени неща в род­ния език. И тъй като тази въз­ста­но­вена па­мет не раз­казва вярно то­ва, ко­ето се е слу­чи­ло, тя е ис­тин­с­кият пи­са­тел; а Али Ер­фан е ней­ният пръв чи­та­тел:

Сега поз­на­вам не­го­вия език [френ­с­ки­я]. Но не ис­кам да го­во­ря. […] Гос­по­жата каз­ва: „Скъпи мой, ка­жи: жас­мин“. Не ис­кам. Ис­кам да про­из­неса името на цве­те­то, ко­ето беше в на­шата къ­ща. Как се каз­ва­ше? Защо не си спом­ням? Това го­лямо цве­те, ко­ето рас­теше в ъгъла на дво­ра. Ко­ето се из­ди­га­ше, ко­ето се вър­те­ше. То се ка­те­реше над вра­тата на на­шата къща и па­даше на ули­ца­та. […] Как се каз­ва­ше? Ми­ри­шеше ху­ба­во. Гос­по­жата казва от­но­во: „Ка­жи, скъпи мой“. Аз пла­ча, пла­ча…

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

Твор­чес­т­вото на Али Ер­фан, ед­нов­ре­менно уни­кално и уни­вер­сал­но, ни по­тапя в един по­тис­кащ Ори­ент, къ­дето тежи олов­ният пох­лу­пак на една пи­па­леста те­ок­ра­ция. Раз­бира се, може да се опа­ся­ва­ме, че пи­са­те­лят в из­г­на­ние, въп­реки себе си, служи само за под­х­ран­ване на кли­ше­тата на “за­пад­ната ис­ля­мо­фо­бия“ — теза в сър­цето на “Ли­те­ра­ту­рата на из­г­на­ни­ето ми­норна ли­те­ра­тура ли е?“ на Хе­сам Ног­рех­чи. Но който би ви­дял само тази страна на не­ща­та, би про­пус­нал съ­щес­т­ве­но­то; за­щото пер­сийс­ката кул­тура ви­наги е прев­ръ­щала раз­дя­лата и из­г­на­ни­ето в из­точ­ник на най-чис­тата си пе­сен. Та­къв е уро­кът на флей­тата на Ру­ми, чи­ято въз­ви­шена му­зика се ражда от ней­ната стъб­ло, от­къс­нато от род­ната тръс­ти­ка: “Слу­шай тръс­ти­ко­вата флейта да раз­казва ис­то­рия; тя се оп­лаква от раз­дя­ла­та: ’От­както ме от­ря­заха от тръс­ти­ка­та, мо­ята жалба кара мъжа и же­ната да сте­нат’“. Гла­сът на Али Ер­фан, като този на тази флей­та, сле­до­ва­телно не се ражда въпреки пук­на­ти­на­та, а именно чрез нея, пре­об­ра­зя­вайки бру­тал­ността на ре­ал­ното в тро­га­телна ме­ло­пея.


За да научите повече

Около Adieu Ménilmontant (Сбогом, Менилмонтан)

Цитати

[…] оби­чам тази ули­ца. Тя е югу­лар­ната вена на квар­тал, който ос­тава убе­жище за всички из­гу­бени на све­та. По­ко­ле­ния на­ред па­рии на жи­вота се озо­ва­ват на това мяс­то, като мен, за­поз­нат с тези места и все пак по-чужд от вся­ко­га.

Да не ус­лож­ня­ва­ме! Пос­те­пенно за­гу­бил всяка нос­тал­гия по ро­ди­ната си и от друга стра­на, без да же­лая да при­над­лежа на този град, чув­с­т­вам се от­ни­къ­де. Чув­с­т­вам се сво­бо­ден!

Ер­фан, Али. Adieu Ménilmontant (Сбо­гом, Ме­нил­мон­тан), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2005.

Изтегляния

Звукови записи

Около La 602e nuit (602-рата нощ)

Цитати

Из­п­ра­вих се, за да от­воря за­ве­са­та. В ста­ята се изля сме­сица от сту­де­на, лунна свет­лина и топла свет­ли­на, раз­п­ръс­ната от улич­ните лам­пи. Тя беше об­ле­чена в черно от гла­вата до пе­ти­те, до ръ­ка­ви­ци­те. Беше го нап­ра­вила с та­кова пре­у­ве­ли­че­ние, че ли­цето ѝ ми се стори съв­сем чуж­до, об­рам­чено от ша­ла. Но щом го сва­ли, от­к­рих дъл­гите ѝ ко­си, въл­ну­ващи се по­вече от вся­кога до кръста ѝ. И я поз­нах. Тя дър­жеше и бу­кет цветя в ръ­ка. Ус­мих­нах се:

– Виж­даш ме обър­кан.

– Не се ше­гу­вай, не е за теб.

Ер­фан, Али. La 602e nuit (602-рата нощ), пре­вод от пер­сийски от Анита Ник­нам и Жан-Люк Мо­ро, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2000.

Около La Route des infidèles (Пътят на неверниците)

Цитати

От час бях за­гу­бил Ос­тад в тъл­па­та. Опит­вах се да слу­шам раз­го­во­рите на пок­лон­ни­ците под ку­по­ла. Но не чу­вах нищо ос­вен не­ясно и обър­ка­но. Гу­бех се все по­вече и по­ве­че. В един ъгъл стар чо­век се мо­ле­ше. Беше с пер­фек­тно бла­го­род­с­тво. От­да­леч ми се сто­ри, че е от­къс­нат от света и че има веч­ността пред себе си. Прив­ли­чаше ме. Щом се приб­ли­жих до не­го, до сте­на­та, ви­дях, че ус­т­ните му се дви­жат.

Ер­фан, Али. La Route des infidèles (Пъ­тят на не­вер­ни­ци­те), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 1991.

Около Le Dernier Poète du monde (Последният поет на света)

Цитати

Моят раз­каз ще бъде бърз като ан­гела на смърт­та, ко­гато се по­я­вява през про­зо­реца или през цеп­на­ти­ната под вра­та­та, зав­ла­дява ду­шата на най-ло­шия ти­ран и из­чезва вед­нага по съ­щия път, от­на­сяйки ду­шата на по­ет.

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

Около Les Damnées du paradis (Прокълнатите на рая)

Цитати

Не на­пи­сах тази ис­то­рия. По­лу­чих я по по­ща­та. На плика ня­кой беше за­ле­пил ети­кет и беше из­пи­сал с малки букви мо­ето име и ад­рес в два­де­сети ра­йон на Па­риж. От­во­рих па­кета и от­к­рих лис­то­ве, по­чер­нени от лош по­черк, от бър­заща ръ­ка. Бяха мръсни и с раз­лични раз­ме­ри. Всеки мо­жеше да при­над­лежи на раз­ли­чен век. Един от тях ся­каш беше из­т­ръг­нат от ре­ка­та, тол­кова беше под­гиз­нал. Ня­кой го беше из­су­шил и върху пет­ната беше въз­ста­но­вил ня­кои ду­ми, раз­т­во­рени от во­да­та, ко­ито все още се до­ла­вя­ха. На първо раз­г­леж­да­не, раз­бира се, не за­бе­ля­зах тази под­роб­ност, както не по­мис­лих, че съл­зи, а не речна во­да, може да са раз­мили ре­до­вете до не­ви­ди­мост.

Ер­фан, Али. Les Damnées du paradis (Про­къл­на­тите на ра­я), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, 1996 (пре­из­да­ние 2017).

Около Ma femme est une sainte (Моята жена е светица)

Цитати

Не си спом­ням кога и къде про­че­тох тази ис­то­рия3Тази ис­то­рия е за ос­но­ва­ва­нето на град Зо­бей­де, взета от кни­гата Не­ви­ди­мите гра­дове на Итало Кал­ви­но.; но съз­на­вам, че мо­ите мечти от ми­на­лото си ги бях из­г­ра­дил след про­чи­та­нето на тази но­ве­ла.

Ис­то­ри­ята раз­каз­ва­ше, че мъ­же, жи­ве­ещи в от­да­ле­чени една от друга мес­т­нос­ти, вне­запно за­поч­нали да съ­ну­ват един и същ сън: лунна свет­лина се по­я­вя­вала през нощта в изос­та­вен, не­поз­нат град. Гола жена ти­чала по улич­ки­те, но­села дълги ко­си, виж­дали я само от­зад. Всеки съ­ну­ващ я прес­лед­вал из гра­да, но вне­запно же­ната из­чез­вала на за­воя на ули­цата и съ­ну­ва­щият вече не мо­жел да я дос­тиг­не…

Ер­фан, Али. Ma femme est une sainte (Мо­ята жена е све­ти­ца), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2002.

Около Sans ombre (Без сянка)

Цитати

Сто­тици мла­дежи се тъл­пяха в дво­ра. Кол­кото по­вече се приб­ли­жа­ваше към офи­сите на вер­бов­чи­ци­те, тол­кова по-го­лямо въл­не­ние ца­ре­ше. В ко­ри­дора ня­колко групи спо­реха шум­но. Беше ха­ос: ни­кой да ин­фор­мира или на­сочи но­вите доб­ро­вол­ци, дори не бра­да­тите с на­рам­ни­ци, ко­ито ти­чаха във всички по­со­ки. Сто­тици уче­ници зад­ръс­т­ваха ко­ри­до­ра; те бу­таха […], ше­гу­ваха се, ап­ло­ди­ра­ха, но мал­цина бяха те­зи, ко­ито про­тес­ти­ра­ха. Ня­маше усе­ща­не­то, че за­ми­на­ват за фрон­та, а по-скоро на пик­ник край Кас­пийско мо­ре. Вой­ната беше да­леч, смъртта от­със­т­ва­ше.

Ер­фан, Али. Sans ombre (Без сян­ка), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2017.

Библиография

Avatar photo
Yoto Yotov

Depuis 2010, je consacre mes veilles à faire dialoguer les siècles et les nations, persuadé que l’esprit humain est partout chez lui. Si cette vision d’une culture universelle est la vôtre, et si mes Notes du mont Royal vous ont un jour éclairé ou touché, songez à faire un don sur Liberapay.

Articles : 162