От Исфахан до Менилмонтан: Пътят на Али Ерфан

Пре­ве­дено от френ­ски

Ори­ен­тът, със сво­ите мис­те­рии и тер­за­ния, ви­наги е под­х­ран­вал за­пад­ното въ­об­ра­же­ние. Но какво на­ис­тина знаем за съв­ре­менна Пер­сия, за тази земя на по­е­зи­я­та, пре­вър­нала се в те­а­тър на ре­во­лю­ция, ко­ято раз­търси све­тов­ния ред? Про­зо­рец към този Иран, из­пъл­нен с про­ти­во­ре­чия, ни от­варя твор­чес­т­вото на Али Ер­фан, пи­са­тел и ки­но­ре­жи­сьор¹Кинорежисьор: Един епи­зод илюс­т­рира ди­рек­т­ните зап­ла­хи, ко­ито са те­жали върху ар­тиста и са ус­ко­рили не­го­вото из­г­на­ние. Ко­гато вто­рият му филм е бил про­жек­ти­ран в Иран, ми­нис­тъ­рът на кул­ту­ра­та, при­със­т­ващ в за­ла­та, за­я­вил нак­рая: „Един­с­т­ве­ната бяла сте­на, върху ко­ято още не е про­лята кръвта на не­чис­ти­те, е ки­но­ек­ра­нът. Ако ек­зе­ку­ти­раме този пре­да­тел и този ек­ран стане чер­вен, всички ки­но­ре­жи­сьори ще раз­бе­рат, че не може да се иг­рае с ин­те­ре­сите на мю­сюл­ман­с­кия на­род“., ро­ден в Ис­фа­хан през 1946 г. и при­ну­ден да жи­вее в из­г­на­ние във Фран­ция от 1981 г. Не­го­вото твор­чес­т­во, на­пи­сано на френ­ски език, който той е нап­ра­вил свой, е тро­га­телно сви­де­тел­с­тво с рядка фи­нес за тра­ге­ди­ята на един на­род и за със­то­я­ни­ето на из­г­на­ни­ка.

Писането като съпротива

В из­кус­т­вото му да сон­дира ду­ши, из­мъч­вани от ти­ра­ни­ята и аб­сур­д­ността на фа­на­тиз­ма, мно­зина виж­дат в Али Ер­фан дос­той­ния нас­лед­ник на ве­ли­кия Са­дег Хе­даят²Са­дег Хе­даят: Баща на съв­ре­мен­ната иран­ска ли­те­ра­ту­ра, пог­ре­бан в Пер Ла­шез, Па­риж.. Не­го­вото пи­са­не, с без­ми­лос­тна су­ро­вост, ни по­тапя в мра­чен и по­тис­кащ, почти каф­ки­ан­ски свят – този на об­щес­т­во, пре­да­дено на те­ро­ра, ус­та­но­вен от „ха­лю­ци­ни­ра­щата фи­ло­со­фия на има­мите“: били те прес­лед­ва­ните жени от Ma femme est une sainte (Мо­ята жена е све­ти­ца), по­тис­на­тите ар­тисти от Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та) или про­къл­на­тите фи­гури от Les Damnées du paradis (Про­къл­на­тите на ра­я). Смърт­та, ко­ято про­пива тези раз­ка­зи, не е само тази на на­си­ли­е­то, а на то­та­ли­тар­ната дър­жа­ва, ко­ято го по­раж­да, тази сгра­да, ко­ято за да се из­диг­не, се нуж­дае от ци­мент от те­ла. Съ­щият този ци­мент от­к­ри­ваме в Sans ombre (Без сян­ка), мощно сви­де­тел­с­тво за ира­но-и­рак­с­ката вой­на, този „ужа­ся­ващ гро­би­щен ров“, срав­ним с окоп­ните битки от Пър­вата све­товна вой­на, който е из­пил кръвта на сто­тици хи­ляди мъ­же:

„Имаше и доб­ро­вол­ци, ко­ито с иде­ята да ум­рат, из­ко­па­ваха зе­мя­та, за да пра­вят дупки като гро­бо­ве, ко­ито на­ри­чаха „брачна стая за влю­бе­ните в Бо­га“.

Но ня­маше зна­че­ние ка­къв сми­съл всеки при­да­ваше на сво­ето пре­ходно жи­ли­ще; той тряб­ваше да из­ко­пае дуп­ката си в по­сока Ме­ка, а не в за­ви­си­мост от вра­га, който беше от­с­ре­ща.“

Ер­фан, Али. Sans ombre (Без сян­ка), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2017.

Ако Али Ер­фан няма ра­достта да вяр­ва, това е не­гов не­дос­та­тък или по-скоро не­гово не­щас­тие. Но това не­щас­тие се дължи на много се­ри­озна при­чина – прес­тъп­ле­ни­я­та, ко­ито е ви­дял да се из­вър­ш­ват в името на ре­ли­гия, чи­ито пред­пи­са­ния са били изо­па­чени и от­к­ло­нени от ис­тин­с­кото им зна­че­ние, вя­рата пре­вър­нала се в лу­дост:

„Той от­вори без бър­зане едно от де­бе­лите до­си­е­та, из­вади лист, раз­г­леда го и из­вед­нъж из­ви­ка:

– Зат­во­рете тази жена в чу­вал от зебло и я за­ме­рете с ка­мъ­ни, до­като не из­дъхне като ку­че. […]

И про­дъл­жи, пов­та­ряйки съ­щия жест, раз­мах­вайки пи­са­ни­ето на он­зи, който беше пъ­ту­вал към Бо­га, хва­щайки друго […]. Из­п­рави се ряз­ко, прав върху ма­са­та, и из­вика като луд:

– Нека ба­щата удуши сина си със соб­с­т­ве­ните си ръ­це…“

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

За изгнанието и паметта

Из­г­на­ни­ето е ра­на, ко­ято ни­кога не се зат­варя на­пъл­но. В Adieu Ménilmontant (Сбо­гом, Ме­нил­мон­тан) Али Ер­фан на­пуска за из­вес­тно време род­ната си Пер­сия, за да ни раз­каже за Фран­ция, зе­мята на сво­ето убе­жи­ще. Ро­ма­нът е по­чит към улица Ме­нил­мон­тан, този кос­мо­по­ли­тен квар­тал на Па­риж, къ­дето е жи­вял и уп­раж­ня­вал про­фе­си­ята фо­тог­раф. Това е нежна и по­ня­кога жес­тока хро­ника на жи­вота на „из­гу­бе­ните на света“, на тези па­рии на жи­во­та, ко­ито като него са се озо­вали в това убе­жи­ще. Въп­реки то­ва, дори във Фран­ция, Иран ни­кога не е да­леч. Ми­риз­ми­те, зву­ци­те, ли­цата – всичко на­помня за из­гу­бе­ния Ори­ент. Па­мет, ко­ято за да се бори със заб­ра­ва­та, из­бира от ми­на­лото най-яр­ките чер­ти.

Всеки път, ко­гато се за­ема да пи­ше, Али Ер­фан търси вре­мето на сво­ята ранна мла­дост. Той вкусва ек­с­таза на спо­ме­на, удо­вол­с­т­ви­ето да от­к­рие от­ново из­гу­бе­ните и заб­ра­вени неща в род­ния език. И тъй като тази въз­ста­но­вена па­мет не раз­казва вярно то­ва, ко­ето се е слу­чи­ло, тя е ис­тин­с­кият пи­са­тел; а Али Ер­фан е ней­ният пръв чи­та­тел:

„Сега поз­на­вам не­го­вия език [френ­с­ки­я]. Но не ис­кам да го­во­ря. […] Гос­по­жата каз­ва: „Скъпи мой, ка­жи: жас­мин“. Не ис­кам. Ис­кам да про­из­неса името на цве­те­то, ко­ето беше в на­шата къ­ща. Как се каз­ва­ше? Защо не си спом­ням? Това го­лямо цве­те, ко­ето рас­теше в ъгъла на дво­ра. Ко­ето се из­ди­га­ше, ко­ето се вър­те­ше. То се ка­те­реше над вра­тата на на­шата къща и па­даше на ули­ца­та. […] Как се каз­ва­ше? Ми­ри­шеше ху­ба­во. Гос­по­жата казва от­но­во: „Ка­жи, скъпи мой“. Аз пла­ча, пла­ча…“

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

Твор­чес­т­вото на Али Ер­фан, ед­нов­ре­менно уни­кално и уни­вер­сал­но, ни по­тапя в един по­тис­кащ Ори­ент, къ­дето тежи олов­ният пох­лу­пак на една пи­па­леста те­ок­ра­ция. Раз­бира се, може да се опа­ся­ва­ме, че пи­са­те­лят в из­г­на­ние, въп­реки себе си, служи само за под­х­ран­ване на кли­ше­тата на “за­пад­ната ис­ля­мо­фо­бия“ — теза в сър­цето на “Ли­те­ра­ту­рата на из­г­на­ни­ето ми­норна ли­те­ра­тура ли е?“ на Хе­сам Ног­рех­чи. Но който би ви­дял само тази страна на не­ща­та, би про­пус­нал съ­щес­т­ве­но­то; за­щото пер­сийс­ката кул­тура ви­наги е прев­ръ­щала раз­дя­лата и из­г­на­ни­ето в из­точ­ник на най-чис­тата си пе­сен. Та­къв е уро­кът на флей­тата на Ру­ми, чи­ято въз­ви­шена му­зика се ражда от ней­ната стъб­ло, от­къс­нато от род­ната тръс­ти­ка: “Слу­шай тръс­ти­ко­вата флейта да раз­казва ис­то­рия; тя се оп­лаква от раз­дя­ла­та: ’От­както ме от­ря­заха от тръс­ти­ка­та, мо­ята жалба кара мъжа и же­ната да сте­нат’“. Гла­сът на Али Ер­фан, като този на тази флей­та, сле­до­ва­телно не се ражда въпреки пук­на­ти­на­та, а именно чрез нея, пре­об­ра­зя­вайки бру­тал­ността на ре­ал­ното в тро­га­телна ме­ло­пея.

За да научите повече

Около Adieu Ménilmontant (Сбогом, Менилмонтан)

Цитати

„[…] оби­чам тази ули­ца. Тя е югу­лар­ната вена на квар­тал, който ос­тава убе­жище за всички из­гу­бени на све­та. По­ко­ле­ния на­ред па­рии на жи­вота се озо­ва­ват на това мяс­то, като мен, за­поз­нат с тези места и все пак по-чужд от вся­ко­га.

Да не ус­лож­ня­ва­ме! Пос­те­пенно за­гу­бил всяка нос­тал­гия по ро­ди­ната си и от друга стра­на, без да же­лая да при­над­лежа на този град, чув­с­т­вам се от­ни­къ­де. Чув­с­т­вам се сво­бо­ден!“

Ер­фан, Али. Adieu Ménilmontant (Сбо­гом, Ме­нил­мон­тан), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2005.

Изтегляния

Звукови записи

• Али Ер­фан за Adieu Ménilmontant (Сбо­гом, Ме­нил­мон­тан). (France Télévisions).

Около La 602^e nuit (602-рата нощ)

Цитати

„Из­п­ра­вих се, за да от­воря за­ве­са­та. В ста­ята се изля сме­сица от сту­де­на, лунна свет­лина и топла свет­ли­на, раз­п­ръс­ната от улич­ните лам­пи. Тя беше об­ле­чена в черно от гла­вата до пе­ти­те, до ръ­ка­ви­ци­те. Беше го нап­ра­вила с та­кова пре­у­ве­ли­че­ние, че ли­цето ѝ ми се стори съв­сем чуж­до, об­рам­чено от ша­ла. Но щом го сва­ли, от­к­рих дъл­гите ѝ ко­си, въл­ну­ващи се по­вече от вся­кога до кръста ѝ. И я поз­нах. Тя дър­жеше и бу­кет цветя в ръ­ка. Ус­мих­нах се:

– Виж­даш ме обър­кан.

– Не се ше­гу­вай, не е за теб.“

Ер­фан, Али. La 602^e nuit (602-рата нощ), пре­вод от пер­сийски от Анита Ник­нам и Жан-Люк Мо­ро, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2000.

Около La Route des infidèles (Пътят на неверниците)

Цитати

„От час бях за­гу­бил Ос­тад в тъл­па­та. Опит­вах се да слу­шам раз­го­во­рите на пок­лон­ни­ците под ку­по­ла. Но не чу­вах нищо ос­вен не­ясно и обър­ка­но. Гу­бех се все по­вече и по­ве­че. В един ъгъл стар чо­век се мо­ле­ше. Беше с пер­фек­тно бла­го­род­с­тво. От­да­леч ми се сто­ри, че е от­къс­нат от света и че има веч­ността пред себе си. Прив­ли­чаше ме. Щом се приб­ли­жих до не­го, до сте­на­та, ви­дях, че ус­т­ните му се дви­жат.“

Ер­фан, Али. La Route des infidèles (Пъ­тят на не­вер­ни­ци­те), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 1991.

Около Le Dernier Poète du monde (Последният поет на света)

Цитати

„Моят раз­каз ще бъде бърз като ан­гела на смърт­та, ко­гато се по­я­вява през про­зо­реца или през цеп­на­ти­ната под вра­та­та, зав­ла­дява ду­шата на най-ло­шия ти­ран и из­чезва вед­нага по съ­щия път, от­на­сяйки ду­шата на по­ет.“

Ер­фан, Али. Le Dernier Poète du monde (Пос­лед­ният поет на све­та), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „L’Aube poche“, 1990.

Около Les Damnées du paradis (Прокълнатите на рая)

Цитати

„Не на­пи­сах тази ис­то­рия. По­лу­чих я по по­ща­та. На плика ня­кой беше за­ле­пил ети­кет и беше из­пи­сал с малки букви мо­ето име и ад­рес в два­де­сети ра­йон на Па­риж. От­во­рих па­кета и от­к­рих лис­то­ве, по­чер­нени от лош по­черк, от бър­заща ръ­ка. Бяха мръсни и с раз­лични раз­ме­ри. Всеки мо­жеше да при­над­лежи на раз­ли­чен век. Един от тях ся­каш беше из­т­ръг­нат от ре­ка­та, тол­кова беше под­гиз­нал. Ня­кой го беше из­су­шил и върху пет­ната беше въз­ста­но­вил ня­кои ду­ми, раз­т­во­рени от во­да­та, ко­ито все още се до­ла­вя­ха. На първо раз­г­леж­да­не, раз­бира се, не за­бе­ля­зах тази под­роб­ност, както не по­мис­лих, че съл­зи, а не речна во­да, може да са раз­мили ре­до­вете до не­ви­ди­мост.“

Ер­фан, Али. Les Damnées du paradis (Про­къл­на­тите на ра­я), пре­вод от пер­сийски от ав­тора и Ми­шел Крис­то­фа­ри, Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, 1996 (пре­из­да­ние 2017).

Около Ma femme est une sainte (Моята жена е светица)

Цитати

„Не си спом­ням кога и къде про­че­тох тази ис­то­рия³Тази ис­то­рия е за ос­но­ва­ва­нето на град Зо­бей­де, взета от кни­гата Не­ви­ди­мите гра­дове на Итало Кал­ви­но.; но съз­на­вам, че мо­ите мечти от ми­на­лото си ги бях из­г­ра­дил след про­чи­та­нето на тази но­ве­ла.

Ис­то­ри­ята раз­каз­ва­ше, че мъ­же, жи­ве­ещи в от­да­ле­чени една от друга мес­т­нос­ти, вне­запно за­поч­нали да съ­ну­ват един и същ сън: лунна свет­лина се по­я­вя­вала през нощта в изос­та­вен, не­поз­нат град. Гола жена ти­чала по улич­ки­те, но­села дълги ко­си, виж­дали я само от­зад. Всеки съ­ну­ващ я прес­лед­вал из гра­да, но вне­запно же­ната из­чез­вала на за­воя на ули­цата и съ­ну­ва­щият вече не мо­жел да я дос­тиг­не…“

Ер­фан, Али. Ma femme est une sainte (Мо­ята жена е све­ти­ца), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2002.

Около Sans ombre (Без сянка)

Цитати

„Сто­тици мла­дежи се тъл­пяха в дво­ра. Кол­кото по­вече се приб­ли­жа­ваше към офи­сите на вер­бов­чи­ци­те, тол­кова по-го­лямо въл­не­ние ца­ре­ше. В ко­ри­дора ня­колко групи спо­реха шум­но. Беше ха­ос: ни­кой да ин­фор­мира или на­сочи но­вите доб­ро­вол­ци, дори не бра­да­тите с на­рам­ни­ци, ко­ито ти­чаха във всички по­со­ки. Сто­тици уче­ници зад­ръс­т­ваха ко­ри­до­ра; те бу­таха […], ше­гу­ваха се, ап­ло­ди­ра­ха, но мал­цина бяха те­зи, ко­ито про­тес­ти­ра­ха. Ня­маше усе­ща­не­то, че за­ми­на­ват за фрон­та, а по-скоро на пик­ник край Кас­пийско мо­ре. Вой­ната беше да­леч, смъртта от­със­т­ва­ше.“

Ер­фан, Али. Sans ombre (Без сян­ка), Ла Тур д’Ег: Еди­сион дьо л’Об, ко­лек­ция „Regards croisés“, 2017.

Библиография

• Да­неш­вар, Ес­фа­ин­дяр. La Littérature transculturelle franco-persane : Une évolution littéraire depuis les années 80 (Тран­с­кул­тур­ната френ­с­ко-пер­сийска ли­те­ра­ту­ра: ли­те­ра­турна ево­лю­ция от 80-те го­ди­ни), Лай­ден: Брил, ко­лек­ция „Francopolyphonies“, 2018.
• Ки­е­фер, Ан. „Le cinéma de la révolution islamique“ (Ки­ното на ис­лям­с­ката ре­во­лю­ци­я), Jeune Cinéma, № 134, ап­рил 1981, с. 28-30.
• Лин­дон, Ма­тьо. „L’Enfer paradisiaque d’Ali Erfan“ (Райс­кият ад на Али Ер­фан), Libération, 14 но­ем­ври 1996. (Вес­т­ник Libération).
• Лин­дон, Ма­тьо. „Nous avons tous tué Hedayat“ (Всички ние убихме Хе­да­ят) [Ин­тервю с Али Ер­фан], Libération, 3 ок­том­ври 1996. (Вес­т­ник Libération).
• Мар­тен, Пат­рис и Дре­ве, Крис­тоф (ред­.). La Langue française vue d’ailleurs : 100 entretiens (Френ­с­кият език, ви­дян от­дру­га­де: 100 ин­тер­вю­та), Ка­заб­лан­ка: Та­рик Еди­си­он, 2001.
• Ног­рех­чи, Хе­сам. „La littérature d’exil est-elle une littérature mineure?“ (Ли­те­ра­ту­рата на из­г­на­ни­ето ми­норна ли­те­ра­тура ли е?), Folia litteraria romanica, № 9, 2014, с. 87-95. (Hyper articles en ligne (HAL)).
• Те­ра­ди­йос, Жан-Люк. „Exil chez les modernes“ (Из­г­на­ние при мо­дер­ни­те) [Ин­тервю с Али Ер­фан], L’Actualité Poitou-Charentes, № 18, 1992, с. 40-41. (L’Actualité Poitou-Charentes).
• Те­ра­ди­йос, Жан-Люк. „Le temps de l’écriture est un exil“ (Вре­мето на пи­са­нето е из­г­на­ние) [Ин­тервю с Али Ер­фан], L’Actualité Poitou-Charentes, № 53, 2001, с. 94-95. (L’Actualité Poitou-Charentes).