Mappemonde mettant en évidence le Japon.

Да кажеш неизказуемото: Хирошима: летни цветя на Хара Тамики

Пре­ве­дено от френ­ски

Има съ­би­тия в ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то, ко­ито ся­каш бе­ле­жат гра­ни­цата на то­ва, ко­ето ези­кът може да из­ра­зи. Без­д­ната се от­варя и ду­ми­те, ни­щож­ни, ся­каш от­с­тъп­ват пред ужа­са. Хи­ро­шима е една от тези без­д­ни. И все пак, из­п­ра­вени пред не­из­ка­зу­е­мо­то, ня­кои са по­чув­с­т­вали им­пе­ра­тив­ния дълг да сви­де­тел­с­т­ват, не за да обяс­нят, а за да не поз­во­лят на мъл­ча­ни­ето да до­върши де­лото на раз­ру­ше­ни­е­то. В пър­вите ре­дици на тези бди­тели стои Хара Та­мики (1905-1951), оце­лял, чи­ито раз­ка­зи, съб­рани под заг­ла­ви­ето Хи­ро­ши­ма: летни цветя, пред­с­тав­ля­ват един от ос­но­во­по­ла­га­щите ак­тове на то­ва, ко­ето кри­ти­ката ще на­рече „ли­те­ра­тура на атом­ната бом­ба“ (genbaku bungaku)1„Ли­те­ра­ту­рата на атом­ната бом­ба“ обоз­на­чава про­из­ве­де­ни­я­та, ро­дени от трав­мата на 1945 г. Но­сена от оце­лели като Хара Та­мики и Оота Йо­о­ко, този жанр дълго време е бил „съ­ден като вто­рос­те­пе­нен, ло­ка­лен, до­ку­мен­та­лен“ от ли­те­ра­тур­ните сре­ди. Си­лата му се със­тои именно в опита му да из­следва „гра­ни­ците на ези­ка, не­го­вите ко­ле­ба­ния, липси“ пред ужаса и ед­нов­ре­менно с това да се стреми да ги ком­пен­си­ра, както под­чер­тава Кат­рин Пен­ге.
От­х­вър­лени фор­ми:
Ли­те­ра­тура на ато­ма.
Gembaku bungaku.. Три­ло­гия на „един свят, който не спира да гори“2Forest, Philippe, „Quelques fleurs pour Hara Tamiki“ (Ня­колко цветя за Хара Та­ми­ки), цит. съч., про­из­ве­де­ни­ето — със­та­вено от Пре­лю­дия към уни­що­же­ни­ето (Kaimetsu no jokyoku), Летни цветя (Natsu no hana) и Руини (Haikyo kara) — раз­казва в три вре­мена за пре­ди, по време и след.

Писане на експлозията

Сти­лът на Хара не е този на ов­ла­дя­ното пи­са­не, а „спус­кане в крех­ката пси­хика на един от­чаян чо­век“, из­п­ра­вен пред ужасно обе­зоб­ра­зе­ни, почти не­раз­поз­на­ва­еми пей­за­жи, къ­дето му се струва не­въз­можно да от­к­рие сле­дите от жи­вота си та­къв, ка­къвто е бил само ня­колко мига по-ра­но. Не­го­вото раз­къ­сано пи­са­не, ко­ето не пред­лага ни­какви ори­ен­ти­ри, има за де­кор един също така уни­що­жен град, „из­чез­нал без следа — ос­вен един вид пло­сък пласт от от­лом­ки, пе­пел, из­к­ри­ве­ни, про­би­ти, ра­зя­дени неща“, ако из­пол­з­ваме ду­мите на Ро­бер Ги­йен, пър­вият фран­цу­зин на мяс­то­то. Върху това платно на опус­то­ше­ни­ето Хара про­жек­тира ту „пар­цали от пре­къс­нати съ­щес­т­ву­ва­ния“, ту фраг­менти от спо­ме­ни, за­пъл­ващи праз­ни­ните на една раз­къ­сана ре­ал­ност.

Тази сти­лис­тична де­кон­с­т­рук­ция дос­тига своя апо­гей, ко­гато в по­е­тич­ните вмък­ва­ния Хара въз­п­ри­ема осо­бена форма на япон­с­кия език — ка­та­ка­на, обик­но­вено за­па­зена за чужди ду­ми, ся­каш оби­чай­ният език е ста­нал нес­по­со­бен:

„Ис­к­рящи от­ломки
/ прос­ти­рат се в об­ши­рен пей­заж
Светла пе­пел
Кои са тези из­го­рени тела с ого­лена плът?
Стра­нен ри­тъм на мър­тви чо­вешки тела
Съ­щес­т­вува ли всичко то­ва?
Можа ли всичко това да съ­щес­т­ву­ва?
Един миг и ос­тава ожу­лен свят“

Hara, Tamiki, Hiroshima : fleurs d’été : récits (Хи­ро­ши­ма: летни цве­тя: раз­ка­зи), прев. от япон­ски Brigitte Allioux, Karine Chesneau и Rose-Marie Makino-Fayolle, Arles: Actes Sud, по­ре­дица „Babel“, 2007.

До­като Ха­ра, вътре в пещ­та, из­жи­вя­ваше това дан­тов­ско зре­ли­ще, сма­я­ните ин­те­лек­ту­алци в дру­гия край на света се опит­ваха да ос­мис­лят съ­би­ти­е­то. На 8 ав­густ 1945 г. Ал­бер Камю пише в Combat: „ме­ха­нич­ната ци­ви­ли­за­ция то­ку-що дос­тигна сво­ята пос­ледна сте­пен на ди­ва­чес­т­во. В по­вече или по-малко близко бъ­деще ще трябва да се из­бира между ко­лек­тив­ното са­мо­у­бийс­тво и ин­те­ли­ген­т­ното из­пол­з­ване на на­уч­ните за­во­е­ва­ния. Меж­дув­ре­менно поз­во­лено е да се мис­ли, че има из­вес­тна неп­ри­лич­ност да се праз­нува така едно от­к­ри­тие, ко­ето се пос­тавя преди всичко в ус­луга на най-ст­раш­ната ярост на раз­ру­ше­ни­е­то, на ко­ято чо­ве­кът е дал из­раз“3Ре­дак­ци­он­ната ста­тия на Камю е пуб­ли­ку­вана на първа стра­ница на вес­т­ник Combat само два дни след бом­бар­ди­ров­ката и преди тази на На­га­са­ки. Тя пред­лага точна про­ти­во­по­лож­ност на ре­ак­ци­ята на го­ляма част от пре­са­та, като Le Monde, който озаг­ла­вява съ­щия ден „На­учна ре­во­лю­ци­я“. Про­ти­во­пос­та­вяйки се на ен­ту­си­азма на епо­ха­та, Камю се ут­вър­ж­дава като един от най-бър­зите и най-про­ни­ца­тел­ните умове в мо­мента на нас­тъп­ва­нето на яд­ре­ната ера.. Хара не фи­ло­соф­с­т­ва, той по­каз­ва; и то­ва, ко­ето по­каз­ва, е именно тази „ярост на раз­ру­ше­ни­ето“, за­бита като ос­т­рие в са­мата плът на хо­ра­та.

Няколко цветя върху най-обширната гробница

Цен­т­рал­ният раз­каз, Летни цветя, се от­к­рива с ин­ти­мен тра­ур: „Из­ля­зох в града и ку­пих цве­тя, за­щото бях ре­шил да отида на гроба на жена си“. За Хара краят на света вече бе за­поч­нал го­дина по-ра­но. Той бе за­гу­бил съп­ру­гата си Са­дае — най-скъ­пия за сър­цето му чо­век — и с нея най-чис­тите нас­лади на този жи­вот. Ка­тас­т­ро­фата от 6 ав­густ 1945 г. сле­до­ва­телно не е раз­рив, въз­ник­нал от ни­що­то, а чу­до­вищ­ното усил­ване на лична дра­ма, ко­ято се смесва с та­зи, ко­лек­тив­на­та, на жер­т­вите на атом­ната бомба и па­ра­док­сално в крайна сметка става при­чина за съ­щес­т­ву­ва­не, не­от­лож­ност да се ка­же. „„Трябва да ос­тавя всичко това за­пи­са­но“, ка­зах си на себе си“, да­вайки си ку­раж да жи­вее още ня­колко го­ди­ни. Не­го­вото пи­сане вече не е само ри­да­ние сред ру­и­ни­те; то се прев­ръща в ме­мо­риал на Хи­ро­ши­ма, ня­колко цве­тя, по­ло­жени за веч­ността върху най-об­шир­ната гроб­ни­ца; в акт на съп­ро­тива също срещу мъл­ча­ни­я­та, били те на­ло­жени от цен­зу­рата на аме­ри­кан­с­ките оку­па­ци­онни сили4След ка­пи­ту­ла­ци­ята от 1945 г. аме­ри­кан­с­ките оку­па­ци­онни власти въ­веж­дат Press Code, който заб­ра­нява в про­дъл­же­ние на ня­колко го­дини раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на твърде су­рова ин­фор­ма­ция и сви­де­тел­с­тва за ефек­тите от бом­бар­ди­ров­ки­те, за­ба­вяйки така пуб­ли­ку­ва­нето на много про­из­ве­де­ния, вклю­чи­телно тези на Ха­ра. „Да стра­даш в мъл­ча­ние, сле­до­ва­телно“, обоб­щава пси­хо­лож­ката Найла Ши­диак в кни­гата си L’Écriture qui guérit (Пи­са­не­то, ко­ето ле­ку­ва), ко­ято пос­ве­щава цяла глава на Ха­ра., или ро­дени от дис­к­ри­ми­на­ци­ята срещу „а­то­ми­зи­ра­ни­те“ (hibakusha), чи­ито бе­лези по­раж­даха страх и от­х­вър­ля­не.

Мълчание на мъртвите, мълчание на Бога

Но тази ми­сия, ко­ято го под­дър­жаше жив, в крайна сметка го смаз­ва. През 1951 г. той под­писва про­щална бе­леж­ка, прес­лед­ван от приз­рака на нова Хи­ро­шима с на­ча­лото на Ко­рейс­ката вой­на: „Време е сега да из­чезна в не­ви­ди­мо­то, във веч­ността от­въд“. Малко след това се хвърля под влак. Пос­лед­ният му жест, както ще на­пише но­бе­ло­вият ла­у­реат Оое Кен­за­бу­ро, е пос­ле­ден вик на про­тест „срещу сля­пата глу­пост на чо­веш­кия род“.

Ко­гато гла­со­вете на сви­де­те­лите зам­лък­ват, па­метта се под­с­ло­нява в пред­ме­ти­те, ко­ито прес­тъп­ле­ни­ето е ос­та­вило след себе си. Де­се­ти­ле­тия по-късно именно с тази ма­те­ри­ална па­мет се сблъс­ква све­ще­ни­кът Ми­шел Куоа при по­се­ще­ни­ето си в му­зея на атом­ната бом­ба. Той е по­ра­зен от глед­ката на „ча­сов­ни­ци, ма­ха­ла, бу­дил­ници“, чи­ито стрелки са за­ви­наги зам­ръз­нали на 8:15: „Вре­мето е спряло“. Този по­ра­зи­те­лен об­раз е може би най-точ­ната ме­та­фора за уси­ли­ето на Хара да крис­та­ли­зира съд­бов­ния миг. Съ­щият този об­раз ще вдъх­нови на Куоа ла­пи­дарна по­ема в съ­вър­шен ре­зо­нанс с Хи­ро­ши­ма: летни цветя:

„Пре­къс­нат, за­ли­чен на­род
/ прах
/ сянка
/ нощ
/ нищо
Мъл­ча­ние на мър­т­вите
Мъл­ча­ние на Бога

Защо мъл­чи­те, мър­т­ви? Ис­кам да чуя гласа ви!
Викайте!
Крещете!
Ка­жете ни, че е нес­п­ра­вед­ли­во!
Ка­жете ни, че сме лу­ди! […]
НОЩ Е НАД ХИ­РО­ШИМА“

Quoist, Michel, À cœur ouvert (С от­во­рено сър­це), Paris: Les Éditions ouvrières, 1981.

За по-нататъшно четене

Около Хирошима: летни цветя

Цитати

„На бре­га, по на­сипа над бре­га, нав­ся­къде съ­щите мъже и съ­щите же­ни, чи­ито сенки се от­ра­зя­ваха във во­да­та. Но какви мъ­же, какви же­ни…! Беше почти не­въз­можно да се раз­личи мъж от же­на, тол­кова по­ду­ти, наб­ръч­кани бяха ли­ца­та. Очите стес­нени като кон­ци, ус­т­ните — ис­тин­ски въз­па­лени ра­ни, тя­лото стра­дащо нав­ся­къ­де, го­ли, всички ди­шаха с ди­шане на на­се­ко­мо, прос­нати на зе­мя­та, аго­ни­зи­ра­щи. До­като нап­ред­вах­ме, до­като ми­на­вахме пок­рай тях, тези хора с не­о­бяс­ним вид мо­леха с тих не­жен глас: „Во­да, моля ви, во­да…““

Hara, Tamiki, Hiroshima : fleurs d’été : récits (Хи­ро­ши­ма: летни цве­тя: раз­ка­зи), прев. от япон­ски Brigitte Allioux, Karine Chesneau и Rose-Marie Makino-Fayolle, Arles: Actes Sud, по­ре­дица „Babel“, 2007.

Изтегляния

Звукови записи

Библиография

Avatar photo
Yoto Yotov
Articles : 144

Traductions