Часове на безделие: Философска разходка с монаха Кенко

Пре­ве­дено от френ­ски

Бижу на ли­те­ра­ту­рата на от­шел­ни­чес­т­во­то, Ча­сове на без­де­лие (Tsurezure-gusa)¹От­х­вър­лени фор­ми:
Cahier des heures oisives (Тет­радка на ча­со­вете на без­де­лие).
Variétés sur des moments d’ennui (Ва­ри­а­ции върху мо­менти на скука).
Variétés sur des moments de désœuvrement (Ва­ри­а­ции върху мо­менти на без­де­лие).
Réflexions libres (Сво­бодни раз­мисли).
Écrit dans des moments d’ennui (На­пи­сано в мо­менти на скука).
Propos des moments perdus (Думи от из­гу­бени ми­гове).
Les Herbes de l’ennui (Тре­вите на ску­ката).
Les Divers Moments de loisirs (Раз­лич­ните ми­гове на сво­бодно време).
Tsourézouré Gouça.
Tsure-dzure-gusa.
Tsouré-dzouré-gousa. е вечна по­кана да уло­вим ми­мо­лет­ната кра­сота на све­та, преди да из­съхне „ро­сата в рав­ни­ните на Адаши“ и да се из­па­рят „ди­мо­вете на пла­ни­ната То­рибе“ (гл. VII)²Раз­по­ло­жени на се­ве­ро­за­пад от Ки­о­то, рав­ни­ните на Адаши слу­жеха ня­кога като об­ширно гро­би­ще, къ­дето те­лата се ос­та­вяха на еле­мен­ти­те. Пла­ни­ната То­ри­бе, раз­по­ло­жена на юго­из­ток, беше мяс­тото на кре­ма­ци­и­те.. Ав­то­рът, Урабе Кенко или мо­на­хът Кенко (1283–1350)³От­х­вър­лени фор­ми:
Urabe Kaneyoshi.
Yoshida Kaneyoshi.
Yoshida Kenkô.
Yoshida Kennkô.
абат Kenko.
мо­нах Kenkô.
пре­по­доб­ният Kenkō.
Kenkō хо­ши.
Kennkô hôshi.
Kenkō-bōshi.
Kenkô bôci., не беше нито су­ров ас­кет, нито дори на­бо­жен чо­век в тес­ния сми­съл на ду­ма­та. Офи­цер от гвар­ди­я­та, на­то­ва­рен да прид­ру­жава им­пе­ра­тора Го-У­да, той из­бра да при­еме мо­на­шес­тво едва след смъртта на своя пок­ро­ви­тел и го нап­ра­ви, за да наб­лю­дава съв­ре­мен­ни­ците си от раз­сто­я­ние. В епо­ха, ко­гато „гру­би­я­ните от Канто“, не­кул­турни во­ен­ни, ос­кър­бя­ваха двора с „на­чин на жи­вот, да­леч от вся­каква чо­веч­ност, по-бли­зък до този на жи­вот­ните“ (гл. LXXX), Кенко съ­умя да съх­рани съ­щес­т­ве­но­то: древ­ния вкус.

„Кенко […] е за­къс­нял кла­сик. […] не­го­вите есета при­ли­чат на уч­ти­вия раз­го­вор на свет­ски чо­век и имат онази при­видна прос­тота и ле­кота на из­ра­за, ко­ито всъщ­ност са плод на съ­вър­шено из­кус­т­во.

За на­чало на изу­ча­ва­нето на ста­рата япон­ска ли­те­ра­тура не може да се нап­рави по-до­бър из­бор от Ча­сове на без­де­лие.“

Aston, William George. Littérature japonaise (Япон­ска ли­те­ра­тура), прев. от англ. от Henry Durand-Davray. Paris: A. Colin, ко­лек­ция „Histoires des littératures“, 1902. (На­ци­о­нална биб­ли­о­тека на Фран­ция (BnF)).

При раз­г­леж­дане на това про­из­ве­де­ние, бо­гато на от­к­ро­ве­ния, у Кенко се раз­поз­на­ват две кон­т­рас­ти­ращи лич­нос­ти: арис­ток­ра­тът и мо­на­хът. Той про­по­вяд­ва, раз­бира се, бу­дис­т­ката от­къс­на­тост, но приз­на­ва, че „чо­век, който не би имал вкус към лю­бов­ния жи­вот“, би при­ли­чал на „крис­тална чаша без дъно“ (гл. III). Кри­ти­кува при­вър­за­ността към ма­те­ри­ал­ните бла­га, но из­питва „ви­наги тре­пет в сър­цето“ (гл. VIII), ко­гато си спомня де­ко­рите на дво­ре­ца, ак­се­со­а­рите на кос­тю­мите или ве­ли­ко­ле­пи­ето на це­ре­мо­ни­и­те. По­ри­цава гру­бото пи­ян­с­т­во, но приз­на­ва, че чаша са­ке, спо­де­лена между „близки при­я­тели около огъня“ (гл. CLXXV), в снежна нощ, е едно от оча­ро­ва­ни­ята на съ­щес­т­ву­ва­не­то. Тези две страни на ха­рак­тера му се съ­че­та­ват, за да „об­ра­зу­ват тип стар ер­ген [на­ис­ти­на] сим­па­ти­чен, който става още по-сим­па­ти­чен, ко­гато раз­миш­ля­ваме на спо­койс­т­вие върху мис­лите и съ­ве­ти­те, из­пъл­нени с та­кава ин­тимна мъд­рост, ко­ито за­пъл­ват по-го­ля­мата част от не­го­вото съ­чи­не­ние“, обяс­нява Ми­шел Ре­вон. Смя­там го за най-ве­ли­кия мо­ра­лист, най-хар­мо­нич­ния и най-чис­тия дух на Япо­ния.

Същността на дзуйхицу: Да следваш капризите на четката

„Дзуйхицу, „по те­че­ни­ето на чет­ка­та“ […]. Мо­на­хът Кенко е съз­дал най-кра­си­вата книга от този жанр. Той е моят учи­тел. Оти­дох в Ки­о­то, за да плача на мяс­то­то, къ­дето е жи­вял. Един мо­нах ме за­веде там. […] „А­бат Кен­ко“, каза ми той […], „това са [цве­тя­та], ко­ито са тук!“ Япон­ците са като се­зо­ни­те; всичко се зав­ръща […] при тях. Ние сме като ис­то­ри­я­та; всичко умира с нас.“

Quignard, Pascal. Petits Traités (Малки трак­тати). Paris: Maeght, 1990; пре­изд. Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Folio“, 1997.

Ча­сове на без­де­лие при­над­ле­жат към този тол­кова осо­бен ли­те­ра­ту­рен жанр, дзуйхицу („по ниш­ката на чет­ка­та“)⁴От­х­вър­лени фор­ми:
„Им­п­ре­си­о­нис­тична ли­те­ра­ту­ра“.
„След­вайки чет­ка­та“.
„След­вайки кап­риза на чет­ка­та“.
„Пи­са­ния по ниш­ката на чет­ка­та“.
„Сме­сени про­из­ве­де­ни­я“.
„Есета“.
„Есе по ниш­ката на чет­ка­та“.
„Есе по ниш­ката на пе­ро­то“.
„Бе­леж­ки, во­дени по те­че­ни­ето на пе­ро­то“.
„По те­че­ни­ето на чет­ка­та“.
„Ос­та­вяйки чет­ката да вър­ви“.
„По во­лята на чет­ка­та“.
Zouï-hitsou., в който япон­ците пос­та­вят и Есетата на Мон­тен. И това сбли­жа­ване между Кенко и на­шия френ­ски бла­го­род­ник, ма­кар и кон­вен­ци­о­нал­но, не е по-малко спра­вед­ли­во. При еди­ния и дру­гия от­к­ри­ваме този си­гу­рен и де­ли­ка­тен вкус, тази ме­лан­хо­лия, ко­ято ни­кога не е от­ча­я­ние, този на­пълно ху­ма­нис­ти­чен ен­ту­си­а­зъм не тол­кова към Ан­тич­ност­та, кол­кото към ан­тич­ната доб­ро­де­тел, тази воля нак­рая да се изоб­рази себе си, изоб­ра­зя­вайки дру­ги­те. Ни­ка­къв строг план, ни­каква сис­те­ма, ко­ято да зат­варя ду­ха; нищо друго ос­вен кап­риза на чет­ка­та, от­къ­дето из­никва „бър­ко­тия от раз­мис­ли, анек­доти и мак­си­ми, хвър­лени без­раз­борно върху хар­ти­ята в про­дъл­же­ние на [ня­кол­ко] го­ди­ни, около 1335“, гра­дина от впе­чат­ле­ния, къ­дето ди­вата трева съ­сед­с­тва с ряд­кото цве­те. Зна­ме­ни­тият на­ча­лен па­саж за­дава тона на тази ин­те­лек­ту­ална раз­ход­ка:

„По во­лята на мо­ите ча­сове на без­де­лие (Tsurezure naru mama ni), от сут­рин до ве­чер, пред пи­са­ли­щето си, за­пис­вам без оп­ре­де­лен за­ми­съл дре­бо­ли­и­те, чийто ми­мо­ле­тен от­б­ля­сък ми­нава през ума ми. Странни блуж­да­е­ния!“

Urabe, Kenkô. Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) (Tsurezure-gusa), прев. от япон. от Charles Grosbois и Tomiko Yoshida. Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Connaissance de l’Orient. Série japonaise“, 1987; час­тично пре­изд. под заг­ла­вие Cahiers de l’ermitage (Тет­радки на от­шел­ни­чес­т­вото) (предг. Zéno Bianu), Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Folio Sagesses“, 2022.

Поетиката на незавършеното

В сър­цето на Ча­сове на без­де­лие бие про­ни­зи­тел­ното чув­с­тво за ефи­мер­но­то. За съв­ре­мен­ния чо­век бяг­с­т­вото на вре­мето е най-често из­точ­ник на тре­во­га; за Кенко то е са­мото ус­ло­вие за кра­со­та­та. „Именно не­го­вата не­пос­то­ян­ност прави це­нен този свят“ (гл. VII), пише той. Ако на­шето съ­щес­т­ву­ване тряб­ваше да бъде веч­но, по­е­зи­ята на света би из­чез­нала вед­на­га. От тази фи­ло­со­фия на не­си­гур­ността про­из­тича една из­цяло япон­ска ес­те­ти­ка, тази на не­за­вър­ше­но­то, ко­ято пред­по­чита пред пъл­но­тата на лу­ната за­тъм­не­ния бля­сък на за­ляз­ващо све­ти­ло; и пред раз­цъф­на­лото цвете — лис­тен­ца­та, ко­ито вя­тъ­рът от­нася на­бър­зо, въп­реки нас:

„Ка­къвто и да е пред­ме­тът, не­го­вото съ­вър­шен­с­тво е не­дос­та­тък. Ос­та­вете не­щата не­за­вър­ше­ни, та­ки­ва, как­вито са, без да ги до­о­фор­мя­те: ще на­меря в това ин­те­рес и ще се чув­с­т­вам спо­ко­ен. Ка­заха ми: ко­гато се строи им­пе­ра­тор­ска ре­зи­ден­ция, е оби­чай да се ос­тави едно място не­за­вър­ше­но.“

Urabe, Kenkô. Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) (Tsurezure-gusa), прев. от япон. от Charles Grosbois и Tomiko Yoshida. Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Connaissance de l’Orient. Série japonaise“, 1987; час­тично пре­изд. под заг­ла­вие Cahiers de l’ermitage (Тет­радки на от­шел­ни­чес­т­вото) (предг. Zéno Bianu), Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Folio Sagesses“, 2022.

Като ни учи, че „съ­жа­ле­ни­ето за окап­ва­нето на цве­тята и за­леза на лу­ната“ (гл. CXXXVII) е по-тро­га­телно от въз­х­ва­лата на тех­ния пъ­лен раз­ц­вет, Кенко не ни дава само урок по по­е­ти­ка; той ни пред­ла­га, още по-доб­ре, уте­ха.

За по-нататъшно четене

Около Часове на безделие

Цитати

„世の人の心まどはすこと色欲にはしかず。人の心はおろかなるものかな。にほひなどはかりのものなるに、しばらく衣裳にたきものすと知りながら、えならぬにほひには心ときめきするものなり。久米の仙人の、物洗ふ女のはぎの白きを見て通を失ひけむは、まことに手あしはだへなどのきよらに肥えあぶらつきたらむは、外の色ならねばさもあらむかし。“

徒然草 (國文大觀) в Wikisource 日本語, [он­лайн], кон­сул­ти­ран на 4 де­кем­ври 2025.

„Нищо по-лошо за заб­луж­да­ване на сър­цата на хо­рата от чув­с­т­ве­ните же­ла­ния. Чо­вешко сър­це: каква бе­зумна ра­бо­та!

Виж­те! Аро­ма­тът е нещо ми­мо­лет­но, но въп­реки че зна­ем, че аро­ма­тът на та­мяна върху дреха трае само миг, ви­наги из­пит­ваме тре­пет в сър­це­то, ко­гато вди­шаме изис­кан аро­мат. То­ва, ко­ето се раз­казва за от­шел­ника от Куме⁵От­шел­ни­кът от Куме (Kume no sennin) беше при­до­бил, чрез сво­ята чис­то­та, си­лата да язди об­ла­ци­те. Но един ден, до­като се но­сеше над река Йо­ши­но, той беше тол­кова сму­тен от кра­ката на една прив­ле­ка­телна и ос­къдно об­ле­чена пе­рач­ка, че тази не­чес­тива ми­съл, ко­ято си поз­во­ли, го на­кара вне­запно да падне от ви­си­ни­те., който е за­гу­бил ма­ги­чес­ката си сила при вида на бе­ло­тата на кра­ката на една пе­рач­ка, ми се струва на­пълно нор­мал­но, за­щото ко­жа­та, ръ­цете и кра­ката с пълни форми са на­ис­тина мо­гъщи ре­ал­нос­ти.“

Urabe, Kenkô. Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) (Tsurezure-gusa), прев. от япон. от Charles Grosbois и Tomiko Yoshida. Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Connaissance de l’Orient. Série japonaise“, 1987; час­тично пре­изд. под заг­ла­вие Cahiers de l’ermitage (Тет­радки на от­шел­ни­чес­т­вото) (предг. Zéno Bianu), Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Folio Sagesses“, 2022.

„Нищо не заб­луж­дава сър­цата на хо­рата в този свят тол­ко­ва, кол­кото плът­с­ката страст. Сър­цето на чо­века е смешно в това от­но­ше­ние. Въп­реки че зна­ем, че аро­ма­тът е само за­ета вещ, та­мян, с който сме на­по­или дре­хите за много кратко вре­ме, сър­цето все пак бие по-сил­но, ко­гато усе­тим изис­ка­ната ми­риз­ма. От­шел­ни­кът от Ку­ме, виж­дайки бе­лия крак на же­на, ко­ято пе­ре­ше, из­губи свръ­хес­тес­т­ве­ната си си­ла; и това е раз­би­ра­е­мо, за­щото еле­ган­т­ният и пъ­лен вид на ръ­це­те, кра­ката и ко­жата не е чуждо ка­чес­т­во.“

Revon, Michel. Anthologie de la littérature japonaise: des origines au 20^e siècle (Ан­то­ло­гия на япон­с­ката ли­те­ра­ту­ра: от на­ча­лото до 20 век). Paris: Delagrave, ко­лек­ция „Pallas“, 1910.

„Нищо не ни заб­луж­дава тол­ко­ва, кол­кото сек­су­ал­ната страст. Чо­ве­кът е сме­шен в това от­но­ше­ние; но сър­цата ни бият по-сил­но, ко­гато слад­кият аро­мат на пар­фюма ни дос­тиг­не. От­шел­ник на име Куме из­губи свръ­хес­тес­т­ве­ното си зна­ние, виж­дайки бе­лите крака на же­на, ко­ято пе­ре­ше. Може да се раз­бе­ре, че дори от­шел­ник може да бъде съб­лаз­нен от ху­ба­вите и пълни крака на же­на.“

Ishikawa, Takéshi. Étude sur la littérature impressionniste au Japon (Из­след­ване на им­п­ре­си­о­нис­тич­ната ли­те­ра­тура в Япо­ния). Ди­сер­та­ция за док­то­рат на Па­риж­кия уни­вер­си­тет. Paris: A. Pedone, 1909.

Изтегляния

Печатни произведения

• Час­ти­чен пре­вод на Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) от Michel Revon (1910). (На­ци­о­нална биб­ли­о­тека на Фран­ция (BnF)).
• Час­ти­чен пре­вод на Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) от Michel Revon (1918). (Google Кни­ги).
• Час­ти­чен пре­вод на Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) от Michel Revon (1923). (Google Кни­ги).
• Час­ти­чен пре­вод на Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) от Michel Revon (1928). (Google Кни­ги).
• Час­ти­чен пре­вод на Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) от Takéshi Ishikawa (1909). (Google Кни­ги).
• Час­ти­чен пре­вод на Les Heures oisives (Ча­сове на без­де­лие) от Takéshi Ishikawa (1910). (Google Кни­ги).

Библиография

• Aston, William George. Littérature japonaise (Япон­ска ли­те­ра­тура), прев. от англ. от Henry Durand-Davray. Paris: A. Colin, ко­лек­ция „Histoires des littératures“, 1902. (На­ци­о­нална биб­ли­о­тека на Фран­ция (BnF)).
• Quignard, Pascal. Petits Traités (Малки трак­тати). Paris: Maeght, 1990; пре­изд. Paris: Gallimard, ко­лек­ция „Folio“, 1997.
• Sieffert, René. La Littérature japonaise (Япон­с­ката ли­те­ра­тура). Paris: Publications orientalistes de France, ко­лек­ция „Langues et civilisations. Littérature“, 1973.
• Struve, Daniel и Tschudin, Jean-Jacques. La Littérature japonaise (Япон­с­ката ли­те­ра­тура). Paris: Presses universitaires de France, ко­лек­ция „Que sais-je?“, 2008.