Небесният корабокрушенец: Емил Нелиган

Пре­ве­дено от френ­ски

«Не­ли­ган е ле­ген­да­рен. Кве­бек­с­кият на­род сам по себе си е сво­еоб­разна мечта — въ­об­ра­жа­е­ма, ма­кар и ре­ал­на, не­си­гур­на, ма­кар и упо­ри­та, и в крайна сметка — кой знае? — може би спа­се­на, може би из­гу­бе­на. Съ­щес­т­вува връзка между тези две ле­ген­ди.»

Vadeboncoeur, Pierre. «Émile Nelligan (1879-1941), poète» (Е­мил Не­ли­ган (1879-1941), по­ет), в En quelques traits (В ня­колко щри­ха), Мон­ре­ал: Fides, 1978.

Нужно ли е да на­пом­ня­ме, че ка­над­с­ко-френ­с­ката ли­те­ра­тура има едва два века съ­щес­т­ву­ва­не; че тя едва е из­лязла от дет­с­твото си? Все още бедна на ли­те­ра­турни ве­ли­чия, тя при­те­жава ед­но, ко­ето об­раз­цово въп­лъ­щава соб­с­т­ве­ната ѝ мла­дост. Това ве­ли­чие е Емил Не­ли­ган1От­х­вър­лени фор­ми:
Émil Nellighan.
Émile Kovar.
: юноша на се­дем­на­де­сет го­ди­ни, почти де­те. Но чрез тра­гично пре­об­ръ­щане на ес­тес­т­ве­ния ред, на тази па­лава въз­раст, ко­ято спо­ред Бо­сюе «ся­каш е съз­да­дена един­с­т­вено за ра­дост и удо­вол­с­т­вия» и ко­ято «раз­пъва платна нав­ся­къде към на­деж­дата», Не­ли­ган вече не се на­дява на ни­що; той е в дрейф:

«Черна ми е ду­ша­та: на­къде вър­вя? Де съм?
На­деж­дите ѝ в леда са зас­ти­на­ли:
Нор­ве­гия нова съм — сту­ден, без­мъл­вен дом,
От­къ­дето свет­лите не­беса са се из­гу­би­ли.»

Nelligan, Émile. Poésies complètes (Пълни по­е­зи­и), пред­го­вор от Claude Beausoleil и Louis Dantin, Мон­ре­ал: Typo, ко­лек­ция «Typo Poésie», 1998.

И не само в тези сти­хо­ве, под въз­дейс­т­ви­ето на ня­какво ми­мо­летно ра­зо­ча­ро­ва­ние, той из­питва това ра­зо­ма­гьос­ва­не. А из це­лите му Poésies complètes (Пълни по­е­зи­и), бла­го­родни меч­та­ния на един про­къл­нат ан­гел, ос­та­нал чужд на ком­п­ро­ми­си­те, ко­ито жи­во­тът на­ла­га.

Прокълнатият ангел

На една зна­ме­нита снимка този тъ­нък уче­ник с бледо лице и ро­шава коса оча­рова с го­ле­мите си теч­ни, без­к­райни очи; очи, ко­ито се про­ме­ня­ха, ко­ито раз­би­ра­ха, ко­ито меч­та­е­ха. Той хо­деше с из­ца­пани с мас­тило пръс­ти, с раз­х­вър­ляна ре­дин­гота и сред всичко това — с горд вид. «Чу­дато момче е това», каз­ваха ед­ни; «малко по­зьор», смя­таха дру­ги. Но не­го­вата гор­дост беше само фа­са­да, зад ко­ято се кри­еше една раз­д­раз­нена чув­с­т­ви­тел­ност, ту пре­ли­ваща от ен­ту­си­а­зъм, ту по­тъм­няла от сви­репа и зап­ла­ши­телна ме­лан­хо­лия:

«Цар­с­т­вото е на гор­чив смях и на ярост —
Да зна­еш, че си поет и обект на през­ре­ние,
Да зна­еш, че имаш сърце — без раз­би­ра­не, без уте­ше­ние,
Раз­б­ран само от лу­ната и бу­рите в тях­ната сви­ре­пост!»

Nelligan, Émile. Poésies complètes (Пълни по­е­зи­и), пред­го­вор от Claude Beausoleil и Louis Dantin, Мон­ре­ал: Typo, ко­лек­ция «Typo Poésie», 1998.

Об­к­ръ­жа­ва­щото не­раз­би­ране и нощ­ните бде­ния, пре­ка­рани в пи­сане на трес­кави сти­хо­ве, къ­дето «още то­га­ва, сред блес­тящи чер­ти, лу­достта по­каз­ваше от­в­ра­ти­тел­ния си но­кът»2За­бе­леж­ката за «от­в­ра­ти­тел­ния но­кът» е на Луи Дан­тен в не­го­вия текст «Émile Nelligan et son Œuvre» (Е­мил Не­ли­ган и твор­чес­т­вото му), пуб­ли­ку­ван в се­дем части във вес­т­ник Les Débats (Де­ба­ти­те) (1902) и скоро пре­вър­нал се в този ми­ти­чен пред­го­вор (1903), който раз­кри не само един от най-доб­рите по­ети на френ­с­ко­е­зична Ка­нада (Не­ли­ган), но и един от най-доб­рите ѝ ес­тети (Дан­тен). в крайна сметка под­ко­паха преж­дев­ре­менно здра­вето му. Той умря два пъ­ти: първо — ин­те­лек­ту­ална смърт или лу­дост на де­вет­на­де­сет го­ди­ни; после — те­лесна смърт на пет­де­сет и се­дем.

Смехът и ридаенето

Няма съм­не­ние, че Не­ли­ган страда жес­токо от това не­раз­би­ра­не. Той, който меч­та­еше само за Па­риж, твър­де­ше, че сти­хо­вете му един ден ще от­ле­тят до­там, за да се вър­нат като кра­сива кни­га. По­добна ам­би­ция, мла­дежка и пла­мен­на, пред­с­тав­ля­ваше лесна плячка за зло­на­ме­ре­ната кри­ти­ка. Най-я­рос­т­ната атака дойде от Le Monde illustré (И­люс­т­ри­ра­ният свят), от пе­рото на ня­ка­къв слу­чаен жур­на­лист на прес­той в Мон­реал — De Marchy или De Marchi — чи­ето име ис­то­ри­ята е заб­ра­ви­ла. С лесна иро­ния и дреб­нава ог­ра­ни­че­ност този цен­зор се по­дигра с ори­ги­нал­ността на юно­ша­та, сти­гайки до­там да му пред­ложи с тон на съ­чув­с­т­вие да на­пише «една малка теза в обик­но­вена проза», за да до­каже зас­лу­гите си, като ко­варно до­ба­ви: «за­щото ние на­сър­ча­ваме мла­дите пи­са­тели».

Дъл­боко на­ра­нен, Не­ли­ган не за­късня да от­го­вори на па­мет­ната се­сия на Мон­ре­ал­с­ката ли­те­ра­турна школа на 26 май 1899 г. Тази ве­чер, из­п­ра­вен срещу сво­ите ху­ли­те­ли, тези «мъже с мрачни че­ла, / Ко­ито пре­зи­раха жи­вота м[у] и от­б­лъс­к­ваха ръ­ката м[у]», мла­де­жът се на­диг­на. С раз­вяна гри­ва, с плам­нал пог­лед, той из­рече на един дъх ос­т­рата си реп­лика — «La romance du vin» (Ро­манс за ви­но­то) — ко­ято на­кара за­лата да по­лу­дее. Това беше ед­нов­ре­менно не­го­вият три­умф и не­го­вото сбо­гу­ва­не:

«Кам­ба­ните из­пя­ха; ве­чер­ният вя­тър ухае слад­ко…
И до­като ви­ното струи във ве­сел по­рой,
Тол­кова съм ве­сел в звън­кия си смях, тъй яр­ко,
О! тъй яр­ко, че в ри­да­ния ще из­бухна с вой!»

Nelligan, Émile. Poésies complètes (Пълни по­е­зи­и), пред­го­вор от Claude Beausoleil и Louis Dantin, Мон­ре­ал: Typo, ко­лек­ция «Typo Poésie», 1998.

«Le vaisseau d’or» (Златният кораб)

Про­дукт на една не­ве­ро­ятна ал­хи­мия, Не­ли­ган се оказва бли­зък до По чрез ма­каб­рес­ко­то, до Ере­дия чрез изящ­ния си стих, до Нер­вал чрез они­ри­чес­ките си нос­тал­гии, но също и до Ро­ден­бах чрез мъг­лите и до Шо­пен чрез му­зи­ката на ду­ша­та. Той кул­ти­вира с гор­дост «нев­ро­зите си», приз­на­вай­ки: «Ще умра луд… като Бод­лер». Под на­пора на ня­каква нат­рап­чива меч­та, на ня­каква до­ми­ни­раща идея, той се ус­т­ре­мява към аб­со­люта с «ця­лото уси­лие, ця­лата кръв на ду­шата», ко­ето кара Луи Дан­тен да ка­же: «Дори да при­е­мем, че чо­ве­кът и твор­бата са само ски­ца, трябва да приз­на­ем, че това е скица на ге­ний».

Тази скица на ге­ний има пла­ше­щата осъз­на­тост на «то­ва, [ко­е­то] древ­ните на­ри­чаха на ла­тин­ски „vates“, га­да­те­лят, яс­но­ви­де­цът, про­ро­кът, по­е­тът, вдъх­но­вен от бо­го­вете»3Claude La Charité.. Роже Фур­ние спо­ме­нава «ужа­ся­ва­щия мо­мент», в който ар­тис­тът вижда своя край, преди да го пре­жи­вее. Това пред­чув­с­т­вие се въп­лъ­щава в «Le vaisseau d’or» (Злат­ният ко­раб), най-сим­во­лич­ният му со­нет. В него Не­ли­ган ри­сува ве­ли­ко­ле­пи­ето на един три­ум­фа­лен ко­раб, «из­ваян от ма­сивно злато», пла­ващ по не­поз­нати мо­ре­та. Но тази славна кар­тина е там само за да бъде уни­що­же­на. В тра­ги­чен об­рат ко­ра­бът се блъска в скала и по­тъ­ва, ос­та­вяйки само бо­гати ос­тан­ки. Чи­та­те­лят раз­бира то­гава с ужас, че става дума за са­мия по­ет, про­ро­ку­ващ соб­с­т­ве­ното си ко­ра­бок­ру­ше­ние:

«Какво стана със сър­цето ми, изос­та­вен ко­раб?
Уви! То по­тъна в без­д­ната на съ­ня…»

Nelligan, Émile. Poésies complètes (Пълни по­е­зи­и), пред­го­вор от Claude Beausoleil и Louis Dantin, Мон­ре­ал: Typo, ко­лек­ция «Typo Poésie», 1998.


За по-нататъшно четене

Около Poésies complètes (Пълни поезии)

Цитати

«Ах! колко сняг на­ва­ля!
Про­зо­ре­цът ми — скрежна гра­ди­на.
Ах! колко сняг на­ва­ля!
Ка­къв е спа­зъ­мът да си жив — тег­ло, тъга —
Пред ску­ка­та, ко­ято в себе си но­ся, но­ся!…»

Nelligan, Émile. Poésies complètes (Пълни по­е­зи­и), пред­го­вор от Claude Beausoleil и Louis Dantin, Мон­ре­ал: Typo, ко­лек­ция «Typo Poésie», 1998.

Изтегляния

Звукозаписи
Печатни произведения

Библиография

  • Ab der Halden, Charles. «Émile Nelligan» (Е­мил Не­ли­ган), в Nouvelles études de littérature canadienne-française (Нови из­след­ва­ния на ка­над­с­ко-френ­с­ката ли­те­ра­ту­ра), Па­риж: F. R. de Rudeval, 1907. (Google Livres).
  • Fournier, Roger. «Des moments émouvants sur la tombe d’Émile Nelligan» (Въл­ну­ващи мо­менти на гроба на Емил Не­ли­ган), в Émile Nelligan: dossier de presse 1918-1980 (Е­мил Не­ли­ган: прес­до­сие 1918-1980), Шер­б­рук: Bibliothèque du Séminaire de Sherbrooke, 1981.
  • Grisé, Yolande, Robidoux, Réjean и Wyczynski, Paul (ред­.). Émile Nelligan (1879-1941): cinquante ans après sa mort (Е­мил Не­ли­ган (1879-1941): пет­де­сет го­дини след смъртта му). Ак­тове на ко­лок­ви­у­ма, ор­га­ни­зи­ран от Centre de recherche en civilisation canadienne-française de l’Université d’Ottawa, Мон­ре­ал: Fides, 1993.
  • Hayward, Annette. La Correspondance entre Louis Dantin et Germain Beaulieu: une grande amitié littéraire (1909-1941) (Ко­рес­пон­ден­ци­ята между Луи Дан­тен и Жер­мен Бо­льо: го­лямо ли­те­ра­турно при­я­тел­с­тво (1909-1941)), Кве­бек: Presses de l’Université Laval, 2023.
  • La Charité, Claude. «Émile Nelligan et le mythe du génie précoce, mort fou» (Е­мил Не­ли­ган и ми­тът за ран­ния ге­ний, ум­рял луд), в L’Invention de la littérature québécoise au 19e siècle (И­зоб­ре­тя­ва­нето на кве­бек­с­ката ли­те­ра­тура през 19 век), Кве­бек: Septentrion, 2021.
  • Paul-Crouzet, Jeanne. Poésie au Canada: de nouveaux classiques français (По­е­зия в Ка­на­да: нови френ­ски кла­си­ци), Па­риж: Didier, 1946.
  • Robidoux, Réjean. Connaissance de Nelligan (Поз­на­ване на Не­ли­ган), Мон­ре­ал: Fides, 1973.
  • Samson, Jean-Noël и Charland, Roland-Marie (ред­.). Émile Nelligan (Е­мил Не­ли­ган), Мон­ре­ал: Fides, 1968.
  • Vadeboncoeur, Pierre. «Émile Nelligan (1879-1941), poète» (Е­мил Не­ли­ган (1879-1941), по­ет), в En quelques traits (В ня­колко щри­ха), Мон­ре­ал: Fides, 1978.
  • Wyczynski, Paul. Émile Nelligan: biographie (Е­мил Не­ли­ган: би­ог­ра­фи­я), Кве­бек: Bibliothèque québécoise, 1999.
Avatar photo
Yoto Yotov

От 2010 г. посвещавам времето си на насърчаване на диалога между вековете и народите, убеден, че човешкият дух е навсякъде у дома си. Ако споделяте тази визия за универсална култура и ако моите Notes du mont Royal някога са ви просветлили или трогнали, помислете да направите дарение в Liberapay.

Articles : 216