Този, който търсеше себе си: величие и самота на Хераклит

Пре­ве­дено от френ­ски

Хе­рак­лит от Ефес дос­тига до нас, от дъл­би­ните на ве­ко­ве­те, чрез фраг­мен­тите на сви­тък, ос­та­вен през V в. пр. Хр. в храма на Ар­те­ми­да. Все още се спори дали този сви­тък е бил пос­ле­до­ва­те­лен трак­тат, или е съ­дър­жал от­делни мис­ли, по­добни на оне­зи, ко­ито слу­чай­ността на ци­та­тите ни е съх­ра­ни­ла. Хе­рак­лит се из­ра­зя­вал там, във всеки слу­чай, в стил си­бил­с­ки, сбит, спо­со­бен да уди­вя­ва; той при­е­мал ед­нов­ре­менно тона на про­рок и езика на фи­ло­соф. От­тук и този епи­тет Тъм­ният или Мрач­ният (Σκοτεινός), така често прик­ре­пян към не­го­вото име, но който не ми се струва по-малко пре­у­ве­ли­чен: « На­ис­тина [че­те­нето му] е грубо и трудно на пръв пог­лед. Нощта е тъм­на, мра­кът е гъст. Но ако пос­ве­тен те во­ди, ще ви­диш ясно в тази книга по­ве­че, от­кол­кото на ярко слънце » (Гръцка ан­то­ло­гия, по па­ла­тин­с­кия ръ­ко­пис). От­лом­ки­те, ос­та­нали от не­го­вото уче­ние, са като свет­ка­ви­ците на бу­ря, ко­ято тайн­с­т­вено се е от­тег­ли­ла, раз­къс­вайки пред­сок­ра­ти­чес­ката нощ с огън, нес­рав­ним с ни­кой друг. Хе­гел, прос­ле­дя­вайки из­б­лика на « свет­ли­ната на ми­сълта », раз­поз­нава в Хе­рак­лит най-лъ­че­зарно цен­т­рал­ната фи­гу­ра. Хай­де­гер до­ба­вя: « Хе­рак­лит е на­ре­чен “Тъм­ни­ят”. Ала той е Яс­ни­ят. За­щото казва оно­ва, ко­ето ос­ве­тя­ва, опит­вайки се да по­кани свет­ли­ната му да влезе в езика на ми­сълта »1Heidegger, Martin, Essais et Conférences (Есета и кон­фе­рен­ции), trad. de l’allemand par André Préau, préf. de Jean Beaufret, Paris : Gallimard, coll. « Les Essais » (« Есе­тата »), 1958..

Царското достойнство на отказа

Към тази при­видна тъм­нота се при­ба­вяла у Хе­рак­лит една ос­нова от го­лем­ли­вост и през­ре­ние към ближ­ните му. За­щото ко­гато един фи­ло­соф е горд, той ни­кога не е горд на­по­ло­ви­на. Принц нас­лед­ник, той без уси­лие от­с­тъпи цар­с­кото дос­тойн­с­тво на брат си, после от­каза да за­ко­но­да­тел­с­тва за град, който смя­таше за не­из­ле­чимо « под­в­лас­тен на лоша кон­с­ти­ту­ция » (πονηρᾷ πολιτείᾳ). Ето го от­тег­лен в све­ти­ли­щето на Ар­те­ми­да, иг­раещ на зар­чета с де­ца. На­пи­раха ли лю­бо­питни около не­го? Той им хвър­ля­ше:

« Защо се чу­ди­те, не­год­ни­ци? Не е ли по-добре да правя то­ва, от­кол­кото да водя с вас жи­вота на гра­да? » (Τί, ὦ κάκιστοι, θαυμάζετε ; Ἢ οὐ κρεῖττον τοῦτο ποιεῖν ἢ μεθ’ ὑμῶν πολιτεύεσθαι ;)

Diogène Laërce, Livre IX (Ди­о­ген Ла­ер­ций, Книга IX), trad. du grec par Jacques Brunschwig, dans Vies et Doctrines des philosophes illustres (Жи­во­тът и уче­ни­ята на прос­ла­ве­ните фи­ло­софи), trad. sous la dir. de Marie-Odile Goulet-Cazé, Paris : Librairie générale française, coll. « La Pochothèque », 1999.

Този мъд­рец ня­маше нужда от ни­ко­го, пре­зи­райки дори об­щес­т­вото на уче­ни­те. При все това не беше не­чув­с­т­ви­те­лен чо­век; и ко­гато се на­тъ­жа­ваше от зло­чес­ти­я­та, оп­ли­тащи чо­веш­кото съ­щес­т­ву­ва­не, съл­зите му ид­ваха на очи­те. « Тър­сих себе си » (Ἐδιζησάμην ἐμεωυτόν), приз­нава той, ся­каш беше един­с­т­ве­ни­ят, който на­ис­тина осъ­щес­т­вя­ваше дел­фийс­кото пред­пи­са­ние « Поз­най себе си ». Ницше ще усети све­ще­ната уп­лаха на тази ав­тар­кия: « не може да се от­гатне », ще каже фи­ло­со­фът на во­лята за власт, « какво е било чув­с­т­вото за са­мо­та, ко­ето про­низ­вало ефес­кия от­шел­ник от храма на Ар­те­ми­да, ако сам не се озо­веш вце­пе­нен от ужас в най-пус­тин­ната и най-ди­вата пла­нина »2Nietzsche, Friedrich, La Philosophie à l’époque tragique des Grecs (Фи­ло­со­фи­ята в тра­ги­чес­ката епоха на гър­ците), trad. de l’allemand par Michel Haar et Marc de Launay, dans Œuvres (Произведения). I, trad. sous la dir. de Marc de Launay, Paris : Gallimard, coll. « Bibliothèque de la Pléiade » (« Биб­ли­о­тека на Пле­я­дата »), 2000..

Опиянението на всеобщото изтичане

До­като в дру­гия край на гръц­кия свят елейс­ката школа зам­ра­зя­ваше съ­щес­т­вото в ле­дена не­под­виж­ност, Хе­рак­лит мисли един­с­т­вото като река в неп­ре­къс­нато дви­же­ние, ко­ято ос­тава съ­ща­та, ма­кар и ви­наги раз­лич­на, като но­вите вълни без­спирно бу­тат пре­диш­ните пред себе си3С този об­раз Хе­рак­лит не казва са­мо, че съ­щес­т­ву­ва­нето е об­ре­чено на прев­рат­ности и упа­дъ­ци, но че нито едно нещо не е това или оно­ва: то го става. Све­тът при­лича на кикеон (κυκεών), тази смес от ви­но, нас­тър­гано си­рене и ече­ми­чено браш­но, чи­ято гъста кон­сис­тен­ция дължи един­с­т­вото си само на раз­бър­к­ва­не­то. Ко­гато то спре, еле­мен­тите се раз­де­лят, теж­кото пада на дъ­ното и тази ри­ту­ална на­питка не съ­щес­т­вува по­ве­че. Дви­же­ни­ето се оказва по този на­чин кон­с­ти­ту­тивно за един­с­т­вото на про­ти­во­по­лож­нос­ти­те: « Дори кикеонът се раз­ла­га, ако не се раз­бър­ква » (Καὶ ὁ κυκεὼν διίσταται μὴ κινούμενος).. Срещу об­щата илю­зия за ус­той­чи­вост, нищо не е ста­бил­но: « Всичко тече » (Πάντα ῥεῖ), « Всичко е ставане » (Хе­гел), « Всички неща […] се люш­кат неп­рес­танно […]. Не ри­су­вам съ­щес­т­во­то. Ри­су­вам пре­ми­на­ва­нето » (Мон­тен).

Из­ти­ча­нето на всички неща има за пос­ле­ди­ца, че всичко се прев­ръща в сво­ята про­ти­во­по­лож­ност. Ако съ­щес­т­вото съ­щес­т­вува само в про­мя­на­та, то не­из­бежно е среда между два про­ти­во­по­ложни пре­де­ла; във всеки миг сме в при­със­т­ви­ето на тази не­у­ло­вима гра­ни­ца, къ­дето се до­пи­рат две про­ти­во­по­ложни ка­чес­т­ва. Стра­шен за­кон, който се при­лага и към са­мото чо­вешко съ­щес­т­во, чи­ято всяка въз­раст е смъртта на пред­ход­на­та:

« Не е ли из­чез­нало кър­ма­чето в де­те­то, и де­тето в мом­че­то, ефе­бът в юно­ша­та, юно­шата в мла­де­жа, после […] зре­лият мъж в ста­реца […]? Може би […] при­ро­дата ни уч­[и] мъл­ча­ливо да не се боим от окон­ча­тел­ната смърт? »

Philon d’Alexandrie, De Iosepho (Фи­лон Алек­сан­д­рийс­ки, За Йо­сиф), trad. du grec par Jean Laporte, Paris : Éditions du Cerf, coll. « Les Œuvres de Philon d’Alexandrie » (« Про­из­ве­де­ни­ята на Фи­лон Алек­сан­д­рийски »), 1964.

Естетиката на космическата игра

В тър­сене на тра­ги­ческо ут­вър­ж­да­ване на жи­во­та, Ницше ще нап­рави от ефес­кия от­шел­ник най-близ­кия си пред­шес­т­ве­ник. « Све­тът, в сво­ята вечна нужда от ис­ти­на, е […] вечно нуж­даещ се от Хе­рак­лит », ще за­яви той. И дру­га­де:

« […] об­щу­ва­нето с Хе­рак­лит ме кара да се чув­с­т­вам по-сво­бодно и ме уте­шава по­вече от всяко дру­го. Съг­ла­си­ето с не­пос­то­ян­с­т­вото и с унищожението; ка­за­ното “да” на про­ти­во­ре­чи­ето и на вой­на­та; ставането, включ­ващо от­х­вър­ля­нето на са­мото по­ня­тие за “същество” — в това трябва да приз­ная […] най-близ­ката до мо­ята ми­съл, ко­ято ня­кога е била за­мис­ле­на. »

Nietzsche, Friedrich, L’Antéchrist (Антихристът), suivi de Ecce homo (Ече хомо), trad. de l’allemand par Jean-Claude Hémery, Paris : Gallimard, coll. « Folio », 1974.

Оно­ва, ко­ето нем­с­кият фи­ло­соф ще от­к­рие там преди всич­ко, е про­ти­во­от­ро­вата на шо­пен­ха­уе­ров­с­кия пе­си­ми­зъм. Да­леч от това да се пре­гъва под ярема на мними ви­ни, нес­п­ра­вед­ли­вос­ти, про­ти­во­ре­чия, стра­да­ния, ре­ал­ността се ос­во­бож­дава от вся­ка­къв мо­рал: тя е « де­те, ко­ето иг­рае, ко­ето бута пи­он­ки: цар­с­т­ване на дете » (παῖς […] παίζων, πεσσεύων· παιδὸς ἡ βασιληίη). Ако Хе­рак­лит се смес­ваше с иг­рата на шумни деца в све­ти­ли­щето на Ар­те­ми­да, то е за­щото вече ме­ди­ти­раше върху « иг­рата на ве­ли­кото де­те-свят », то­ест Бог. Во­лята за власт тук се очер­тава в ума на Ниц­ше: ар­тис­тична си­ла, ко­ято гради и раз­ру­ша­ва, с въз­ви­ше­ната не­вин­ност на де­те, пос­та­вящо тук-там ня­колко ка­мъ­че­та, или из­ди­гащо куп­чини пя­сък, за да ги съ­баря от­но­во, от­въд доб­рото и зло­то. В стъп­ките на Тъм­ния Ницше « се при­готвя да стане Антихристът, то­ест он­зи, който от­х­върля мо­рал­ното зна­че­ние на света ».


За по-нататъшно четене

Около Héraclite : la lumière de l’Obscur (Хераклит: светлината на Тъмния)

Цитати

« Ἀκοῦσαι οὐκ ἐπιστάμενοι οὐδ᾽ εἰπεῖν. • Ψυχῆς πείρατα ἰὼν οὐκ ἂν ἐξεύροιο πᾶσαν ἐπιπορευόμενος ὁδόν· οὕτω βαθὺν λόγον ἔχει. • Ποταμοῖς τοῖς αὐτοῖς ἐμβαίνομέν τε καὶ οὐκ ἐμβαίνομεν, εἶμέν τε καὶ οὐκ εἶμεν. »

Αποσπάσματα (Ηράκλειτος) sur Wikisource ελληνικά, [en ligne], consulté le 22 février 2026.

« Не­вещи в слу­ша­не­то, те не знаят и да го­во­рят. • Не би на­ме­рил пре­де­лите на ду­ша­та, дори да из­вър­виш всички пъ­ти­ща, тол­кова дъл­бок е ней­ният ло­гос. • Вли­заме и не вли­заме в едни и същи ре­ки; ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Héraclite : la lumière de l’Obscur (Хе­рак­лит: свет­ли­ната на Тъм­ния), trad. du grec par Jean Bouchart d’Orval, préf. de Constantin Fotinas. Montréal : Éditions du Roseau, 1997 ; rééd., Gordes : Les Éditions du Relié, coll. « Poche », 2007.

« Не­у­ме­ещи да слу­шат, те не знаят и да го­во­рят. • Не би на­ме­рил пре­де­лите на ду­ша­та, дори из­вър­вя­вайки всички пъ­ти­ща, тол­кова дъл­боко е ней­ното слово (λόγον). • Вли­заме и не вли­заме в едни и същи ре­ки; ние (там) сме и не (там) сме. »

Héraclite d’Éphèse, Fragments (Фрагменти), trad. du grec par Marcel Conche, Paris : Presses universitaires de France, coll. « Épiméthée », 1986 ; rééd. sous le titre Fragments recomposés : présentés dans un ordre rationnel (Пре­под­ре­дени фраг­мен­ти: пред­с­та­вени в ра­ци­о­на­лен ред), Paris : PUF, 2017.

« Те не знаят нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • Дори да из­вър­виш всички пъ­ти­ща, ни­кога не би на­ме­рил пре­де­лите на ду­ша­та, тол­кова дъл­боко е поз­на­ни­е­то, ко­ето тя при­те­жа­ва. • Сли­заме в едни и същи реки и не сли­за­ме; в тях сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Fragments : citations et témoignages (Фраг­мен­ти: ци­тати и сви­де­тел­с­тва), trad. du grec par Jean-François Pradeau, Paris : Flammarion, coll. « GF », 2002.

« Те не знаят нито да слу­шат, нито дори да го­во­рят. • Пре­де­лите на ду­шата не бихте могли да ги на­ме­ри­те, про­дъл­жа­вайки по своя път,
кол­кото и дъ­лъг да е це­лият път,
тол­кова е дъл­бок ло­го­сът, който тя съ­дър­жа. • В едни и същи реки
вли­заме и не вли­за­ме,
ние сме и не сме. »

Dumont, Jean-Paul (éd.), Les Présocratiques (Предсократиците), trad. du grec par Jean-Paul Dumont, avec la collab. de Daniel Delattre et de Jean-Louis Poirier, Paris : Gallimard, coll. « Bibliothèque de la Pléiade », 1988.

« Нес­по­собни да слу­шат, нито (пък) да го­во­рят. • И пре­де­лите на ду­ша­та, на­там, къ­дето оти­ваш, не ще ги от­к­ри­еш, дори да из­вър­виш всички пъ­ти­ща, тол­кова дъл­бок е ней­ният ло­гос. • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме, ние сме и не сме »

Héraclite d’Éphèse, Héraclite d’Éphèse, les vestiges (Хе­рак­лит от Ефес, ос­тан­ките). III.3.B/i, Les Fragments du livre d’Héraclite (Фраг­мен­тите на кни­гата на Хе­рак­лит), trad. du grec par Serge Mouraviev [Sergueï Nikititch Mouraviev], Sankt Augustin : Academia Verlag, coll. « Heraclitea », 2006.

« Тези хо­ра, ко­ито не знаят нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • Пре­де­лите на ду­шата не бихте могли да ги дос­тиг­не­те, дори из­вър­вя­вайки це­лия път, тол­кова дъл­бок е ней­ният ло­гос. • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме, ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Les Fragments d’Héraclite (Фраг­мен­тите на Хе­рак­лит), trad. du grec par Roger Munier, Toulouse : Fata Morgana, coll. « Les Immémoriaux » (« Не­за­пом­не­ните »), 1991.

« Хо­ра, ко­ито чу­ват и го­во­рят, без да зна­ят. • Гра­ни­ците на ду­шата не бихте могли да ги дос­тиг­не­те, кол­кото и да­леч да ви от­ве­дат стъп­ките по всички пъ­ти­ща: тол­кова дъл­боко е словото, ко­ето я оби­та­ва. • Вли­заме и не вли­заме в едни и същи ре­ки, ние сме и не сме. »

Battistini, Yves (éd.), Trois Contemporains : Héraclite, Parménide, Empédocle (Трима съв­ре­мен­ни­ци: Хе­рак­лит, Пар­ме­нид, Ем­пе­до­къл), trad. du grec par Yves Battistini, Paris : Gallimard, coll. « Les Essais » (« Есе­тата »), 1955 ; rééd. augm. sous le titre Trois Présocratiques (Трима пред­сок­ра­тици), Paris : Gallimard, coll. « Idées » (« Идеи »), 1968.

« Те не знаят нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • [ла­ку­на] • Сли­заме и не сли­заме в една и съща ре­ка, ние сме и не сме. »

Tannery, Paul, Pour l’histoire de la science hellène : de Thalès à Empédocle (Към ис­то­ри­ята на елин­с­ката на­у­ка: от Та­лес до Ем­пе­до­къл), Paris : F. Alcan, 1887 ; rééd. (préf. de Federigo Enriques), Paris : Gauthier-Villars, 1930.

« Тези хо­ра, ко­ито не знаят нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • Не може да се на­ме­рят пре­де­лите на ду­ша­та, по който и път да по­е­меш, тол­кова дъл­боко са за­ро­ве­ни. • Сли­заме и не сли­заме в една и съща ре­ка; ние сме и не сме. »

Voilquin, Jean (éd.), Les Penseurs grecs avant Socrate : de Thalès de Milet à Prodicos (Гръц­ките мис­ли­тели преди Сок­рат: от Та­лес от Ми­лет до Про­дик), trad. du grec par Jean Voilquin, Paris : Librairie Garnier Frères, coll. « Classiques Garnier » (« Кла­си­ците Гар­ние »), 1941 ; rééd., Paris : Garnier-Flammarion, coll. « GF », 1964.

« Нес­по­собни да слу­шат, нито пък да го­во­рят. • Пре­де­лите на “пси­хе” по време на ней­ното пъ­ту­ва­не, не би ги от­к­рил он­зи, който би поел по всички пъ­ти­ща: тя при­те­жава тол­кова дъл­бок ло­гос. • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме, ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Fragments (Фрагменти), trad. du grec par Frédéric Roussille, avec la collab. d’Éliane Gaillard et François Barboux, Paris : Éditions Findakly, 1984.

« Нас­лаж­де­ни­ето е тук, но ня­кои не знаят нито да го ви­дят, нито да го чу­ят. • Ни­кога не ще на­ме­риш пре­де­лите на жиз­не­ния дъх (“пси­хе­”), дори из­вър­вя­вайки всички пъ­ти­ща, за­щото бла­жен­с­т­вото на не­го­вото нас­лаж­де­ние е без­к­рай­но. • Вли­заме и не вли­заме в едни и същи ре­ки, ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Les Fragments d’Héraclite (Фраг­мен­тите на Хе­рак­лит), trad. du grec par Guy Massat, [Sucy-en-Brie] : Anfortas, 2018.

« Не­у­ме­ещи да слу­шат, те не знаят и да го­во­рят. • [ла­ку­на] • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме; ние сме и не сме. »

Plazenet, Laurence (éd.), Anthologie de la littérature grecque : de Troie à Byzance (Ан­то­ло­гия на гръц­ката ли­те­ра­ту­ра: от Троя до Ви­зан­тия), trad. du grec par Emmanuèle Blanc, [Paris] : Gallimard, coll. « Folio Classique » (« Фо­лио Кла­сика »), 2020.

« Не­у­ме­ещи нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • Пре­де­лите на ду­ша­та, в твоя вър­веж, не ще ги от­к­ри­еш, дори да из­вър­виш всеки път; тя съ­държа тол­кова дъл­бок ло­гос. • Вли­заме и не вли­заме в едни и същи ре­ки, ние сме и не сме. »

Axelos, Kostas, Héraclite et la Philosophie : la première saisie de l’être en devenir de la totalité (Хе­рак­лит и фи­ло­со­фи­я­та: пър­вото ула­вяне на би­ти­ето в ста­ване на це­лостта), Paris : Les Éditions de Minuit, coll. « Arguments » (« Ар­гу­менти »), 1962.

« Те не знаят нито да чу­ват, нито да го­во­рят. • Не би на­ме­рил пре­дел на ду­ша­та, дори пъ­ту­вайки по всички пъ­ти­ща, тол­кова дъл­бок е ней­ният ло­гос. • Вли­заме и не вли­заме в едни и същи ре­ки. Ние сме и не сме. »

Ramnoux, Clémence, Héraclite ou l’homme entre les choses et les mots (Хе­рак­лит или чо­ве­кът между не­щата и ду­мите), préf. de Maurice Blanchot, Paris : Les Belles Lettres, coll. « Collection d’études anciennes » (« По­ре­дица за ан­тични из­след­ва­ния »), 1959.

« Тъй като не знаят да слу­шат, те не знаят и да го­во­рят. • Пре­де­лите на дъ­ха, не би ги от­к­рил по пътя си он­зи, който би поел по всички пъ­ти­ща. Тол­кова дъл­бока е при­чи­на­та, ко­ято той дър­жи. • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме, ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Héraclite ou la séparation (Хе­рак­лит или от­де­ля­нето), trad. du grec par Jean Bollack et Heinz Wismann. Paris : Les Éditions de Minuit, coll. « Le Sens commun » (« Об­щият сми­съл »), 1972.

« Нес­по­собни са те да слу­шат, както и да го­во­рят. • Край­ната точка на ду­шата не бихме могли да я дос­тиг­нем с вър­веж, дори да стиг­нем до края на пъ­тя. За­щото първопричината се прос­тира дъл­боко в нея. • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме. Също както съ­щес­т­ву­ваме и не съ­щес­т­ву­ва­ме. »

Héraclite d’Éphèse, Les Fragments (Фрагментите), trad. du grec par Simonne Jacquemard, suivi de Héraclite d’Éphèse ou le flamboiement de l’Obscur (Хе­рак­лит от Ефес или пла­мъ­кът на Тъм­ния) par la même, Paris : Arfuyen, coll. « Ombre » (« Сянка »), 2003.

« Не­у­ме­ещи нито да слу­шат, нито дори да го­во­рят. • Не бихте могли да от­к­ри­ете пре­де­лите на ду­ша­та,
дори да браз­дите всички пъ­ти­ща,
тол­кова дъл­бок ло­гос тя таи. • В едни и същи реки вли­заме и не вли­за­ме,
ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Éclats d’horizon : 150 fragments d’Héraclite d’Éphèse (От­б­ля­съци от хо­ри­зон­та: 150 фраг­мента на Хе­рак­лит от Ефес), trad. du grec par Linda Rasoamanana, préf. d’Yves Battistini, Nantes : Éd. Amalthée, 2007.

« Не­у­ме­ещи да слу­шат,
те не знаят и да го­во­рят. • Кра­и­щата на ду­шата
не би ги от­к­рил
он­зи, който би из­вър­вял всички пъ­ти­ща,
тол­кова е дъл­бок ло­го­сът, който тя съ­би­ра. • В едни и същи реки
вли­заме и не вли­за­ме,
ние сме и не сме. »

Oriet, Blaise, Héraclite ou la philosophie (Хе­рак­лит или фи­ло­со­фи­ята), Paris : L’Harmattan, coll. « Ouverture philosophique » (« Фи­ло­соф­ско от­ва­ряне »), 2011.

« Те не знаят нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • Меж­дите на ду­ша­та, по който и път да по­е­меш, не бихте могли да ги от­к­ри­е­те, тол­кова дъл­бока при­чина съ­държа тя. • Сли­заме и не сли­заме в една и съща ре­ка, ние сме и не сме. »

Héraclite d’Éphèse, Doctrines philosophiques (Фи­ло­соф­ски уче­ния), trad. du grec par Maurice Solovine, Paris : F. Alcan, 1931.

« [ла­ку­на] • Не може да се на­ме­рят пре­де­лите на ду­ша­та, дори из­вър­вя­вайки це­лия път, тол­кова дъл­бок е ней­ният λόγος. • Вли­заме и не вли­за­ме, ние сме и не сме в едни и същи ре­ки. »

Weil, Simone, La Source grecque (Гръц­кият из­вор), Paris : Gallimard, coll. « Espoir » (« На­дежда »), 1953.

« Не­у­ме­ещи нито да слу­шат, нито да го­во­рят. • Не ще на­ме­риш пре­де­лите на ду­ша­та, в как­вато и по­сока да пъ­ту­ваш, тол­кова дъл­бока е ней­ната мя­ра. • Сли­заме и не сли­заме в едни и същи ре­ки; ние сме и не сме. »

Burnet, John, L’Aurore de la philosophie grecque (Зо­рата на гръц­ката фи­ло­со­фия), trad. de l’anglais par Auguste Reymond, Paris : Payot & Cie, 1919.

Изтегляния

Звукозаписи
Печатни произведения

Библиография

  • Aurobindo, Shri, Héraclite (Хераклит), trad. de l’anglais par D. N. Bonarjee et Jean Herbert, préf. de Mario Meunier, Paris : Dervy-Livres, 1970.
  • Beaufret, Jean, Dialogue avec Heidegger (Ди­а­лог с Хай­де­гер). I, Philosophie grecque (Гръцка фи­ло­со­фия), Paris : Les Éditions de Minuit, coll. « Arguments » (« Ар­гу­менти »), 1973.
  • Bouchart d’Orval, Jean, Civilisation profane : la perte du sacré (Про­фан­ната ци­ви­ли­за­ция: за­гу­бата на све­ще­ното), Montréal : Éditions du Roseau, 1987.
  • Cantin-Brault, Antoine, Penser le néant : Hegel, Heidegger et l’épreuve héraclitéenne (Да мис­лим ни­що­то: Хе­гел, Хай­де­гер и хе­рак­ли­тейс­кото из­пи­та­ние), Québec : Presses de l’Université Laval, coll. « Zêtêsis », 2018.
  • Decharneux, Bernard et Inowlocki, Sabrina, Philon d’Alexandrie : un penseur à l’intersection des cultures gréco-romaine, orientale, juive et chrétienne (Фи­лон Алек­сан­д­рийс­ки: мис­ли­тел на кръс­то­пътя на гръ­ко-рим­с­ка­та, из­точ­на­та, юдейс­ката и хрис­ти­ян­с­ката кул­тури), Bruxelles : E.M.E., 2009.
  • Goedert, Georges, Nietzsche critique des valeurs chrétiennes : souffrance et compassion (Ниц­ше, кри­тик на хрис­ти­ян­с­ките цен­нос­ти: стра­да­ние и съ­чув­с­т­вие), Paris : Beauchesne, 1977.
  • Janicaud, Dominique, Hegel et le Destin de la Grèce (Хе­гел и съд­бата на Гър­ция), Paris : Librairie philosophique J. Vrin, coll. « Bibliothèque d’histoire de la philosophie » (« Биб­ли­о­тека по ис­то­рия на фи­ло­со­фи­ята »), 1975.
  • Jeannière, Abel, La Pensée d’Héraclite d’Éphèse et la Vision présocratique du monde (Ми­сълта на Хе­рак­лит от Ефес и пред­сок­ра­ти­чес­ката ви­зия за света), avec la trad. intégrale des fragments, Paris : Aubier-Montaigne, 1959.
  • Romilly, Jacqueline de, Précis de littérature grecque (Кра­тък курс по гръцка ли­те­ра­тура), Paris : Presses universitaires de France, 1980.
  • Steiner, George, Poésie de la pensée (По­е­зи­ята на ми­сълта), trad. de l’anglais par Pierre-Emmanuel Dauzat, Paris : Gallimard, coll. « NRF Essais » (« Есета NRF »), 2011.
  • Zeller, Édouard, La Philosophie des Grecs considérée dans son développement historique (Фи­ло­со­фи­ята на гър­ци­те, раз­г­ле­дана в ней­ното ис­то­ри­ческо раз­ви­тие). II, Les Éléates, Héraclite, Empédocle, les Atomistes, Anaxagore, les Sophistes (Еле­а­ти­те, Хе­рак­лит, Ем­пе­до­къл, ато­мис­ти­те, Анак­са­гор, со­фис­тите), trad. de l’allemand par Émile Boutroux, Paris : Hachette, 1882. (Google Livres).
Avatar photo
Yoto Yotov

От 2010 г. посвещавам времето си на насърчаване на диалога между вековете и народите, убеден, че човешкият дух е навсякъде у дома си. Ако споделяте тази визия за универсална култура и ако моите Notes du mont Royal някога са ви просветлили или трогнали, помислете да направите дарение в Liberapay.

Articles : 264